Светът, „Новият път на коприната“ и сигурността на България

България е част от ЕС и НАТО. Поради което на пръв поглед нямаме проблеми със сигурността, или по-скоро същите са Нечий Чужд Проблем (по Дъглас Адамс). Лятото на 2015 г. обаче показа, че нито можем да се справим сами, дори и само с шепа невъоръжени „бежанци“, нито пък някой се е засилил да ни помага в подобни случаи. Зависим единствено от добронамереността на иначе недобронамерения според мнозина Ердоган. Трайната слабост на България налага повишено внимание и повече усилия за разбиране на световните събития, които могат да ни отвеят. В света вървят два свързани помежду си процеса с пряко отношение към нашата сигурност:

  1. Западът е в относителен упадък. Този упадък може да бъде и обективно измерен, а методологията за работа с измерените данни е дадена още от Пол Кенеди (виж „Възход и падение на великите сили“). Т.е. упадъкът е безспорен. Според някои причина, според други следствие от този упадък, е дълбокият вътрешен разкол на Запада. Виждаме пъстър и хаотичен бунт срещу неолибералните догми в политиката и икономиката, силно напомнящ Реформацията в католическа Европа, чиято 500-годишнина честваме (честваме ли?) тази година. Приликите са много, и дори потомците на Хенри 8. се повтарят във вироглавия си отказ да си подчиняват на континенталния властови център. В ход е вече и Контрареформацията, която тук-там бележи тактически полууспехи, в т.ч. в днешния водач на Запада и негов най-успешен културен продукт – САЩ. Неолибералните елити трудно ще върнат историята назад; разколът по-скоро ще бъде циментиран с нов Вестфалски мир.

2.На по-високо равнище върви бунт срещу същия този Запад и разгражда западноцентричната система на международните отношения. Бунтът също е шарен и включва държави с разнопосочни интереси. Всички обаче са обединени от нежеланието да понасят повече клатещата се след 2007 г. хегемония на САЩ. Според ОИСР две трети от световната средна класа през 2030 г. ще живеят в Югоизточна Азия, в т.ч. в Китай, Япония, Южна Корея, Индия, Тайван, Сингапур. Принадлежността на някои от изброените държави към Запада е само привидна и конюнктурна, а през 2030 г. конюнктурата явно няма да е същата. Бунтът може и да бъде забавен, но няма да бъде спрян с пълноценна световна война – бунтовниците имат с твърде много ядрени оръжия. От алчност и късогледство Западът тласна в лагера на бунтовниците Русия и унищожи стратегическото предимство, което поради наивност и доверчивост (?) Горбачов му предостави преди 27 години. Русия даже се превърна в знаме на бунта – роля, която заради националните особености на руската политика (лов и риболов…) много й се удава. При това Китай заяви официално, че ще гради до 2050 г. най-силната армия в света. А дотук дългосрочните китайски планове се осъществяват. Западът неизбежно ще се отказва да налага със сила либералната си демокрация, ще отстъпва власт и след нова 30-годишна (да се надяваме само студена) война, ще се подпише под мир, който също може да бъде договорен някъде във Вестфалия. (Мюнстер още си е на мястото.)

В тази бъркотия България официално е част от Запада, резултат от „доброволен цивилизационен избор“. (Представата на Петър Стоянов, че цивилизация се избира така, както сутрин се избира риза от гардероба, не е толкова нелепа – тя е част от светоусещането на миниатюрната, но много шумна полуинтелигентска общност, обитаваща софийския център и претендираща за „златна акция“ в българската политика.) При това сме част от „правилния Запад“ и не си позволяваме (явни) симпатии към „вътрешни разколници“ (примерно Вишеградска четворка), а още по-малко към „външни врагове“ като Русия. Заедно в това сме поставени под особен надзор в ЕС. Принадлежността към „правилния Запад“ е голяма и незаслужена (все още) привилегия, за която „третокачествена“ България плаща, в т.ч. жертвайки националните си интереси. Влизайки във война „барабар с мъжете“ срещу въображаеми или истински противници България пропусна или е на път да пропусне добри други възможности за решаване на част от проблемите, свързани със сигурността:

  1. Ядрена енергетика – „входната такса“ за членство в ЕС покрай другото включи и половината АЕЦ „Козлодуй“. Вместо да построим нови мощности („Белене“), молим „заплахата за националната ни сигурност“ Русия да удължи работния срок на останалите два реактора. Черният сценарий предвижда скорошен край на българската ядрена енергетика, особено ако „зелените фундаменталисти“ някой ден се наложат в енергийната политика на ЕС. Съседите заемат освободеното от нас място на регионалния енергиен пазар, но това е малката беда. Никой политик в България не съобразява, че ядреното въоръжаване скоро може да бъде изпуснато от контрол. В един несигурен свят атомната бомба може да е единствената гаранция за малка държава като нашата. Пътят от атомна централа до атомна бомба не е лесен, но поне има път. „Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото!“

 

  1. Нефтопровод „Бургас–Александропулис“ – геостратегическото значение на този нефтопровод (съзнателно?) убягна на българските политици и те зачеркнаха проекта заради страховете на бургаските хотелиери. Русия отдавна се мъчи да преодолее ограниченията на Босфора и за тази цел беше готова да плати не само с 80 млн. долара годишна транзитна такса, а с нещо повече – с гаранции за националната ни сигурност. Днес от Югоизток може да дойде войска, способна да прегази България за два дни, но тази войска едва ли би се решила да пресече по пътя си стратегически руски нефтопровод. Припомняме – Русия води две войни в Чечения за да запази контрола върху Кавказ, но и заради един конкретен нефтопровод: Баку-Новоросийск. А екологично осъзнатите граждани на Бургас могат да прегледат книгата на Джордж Фридман „Следващите 100 години. Геополитическа прогноза за ХХІ век“. Тя предвижда възможността, при поява на Кюрдистан Турция да бъде „компенсирана“ с целия Бургаски окръг, не по-малко! Творбите на Джордж Фридман може и да звучат като политикофантастична чалга, но в действителност представят възможни сценарии, по които ЦРУ има готовност да работи. Въпросът, дали САЩ биха жертвали нашия Бургаски окръг за да задържат техния стратегически съюзник в региона, е с лесен отговор. Добрата новина е, че засега Кюрдистан се отлага, но не е ясно за колко време. В добавка – ако вече имахме тръба, пазена (логично) от руски частни охранители (нещо като „Блакуотър“), т.нар. „бежанци“ не биха посмели да прескачат легендарната ни телена ограда, само за да попаднат в зона, свободна от Хелзингски комитети.

 

  1. „Южен поток“ – съображенията в този случай са подобни, с тази разлика, че потокът сам по себе си гарантираше сигурността само на остатъчна (зад Стара планина) България. Но ако държавата се беше преборила за газопровода, към руските гаранции за сигурността ни биха се добавили и гаранции от страна на големите купувачи на газ в ЕС, главно Германия. Отделно от това икономическите ползи (трудни за точно пресмятане, при всички случаи големи) биха решили и част от проблемите, свързани с икономическата сигурност. Но и тази възможност изглежда пропиляна. Напъните за „газов хъб“ са по-скоро опит за подслаждане на горчивия хап, който българската върхушка вече чувства, че е изпила в престараването си да докаже вярност. Дотук компенсациите за „трите спрени енергийни проекта“ (по Румяна Бъчварова) са 0 лв. и 0 ст.

Предстои България да пропусне и още една външна гаранция за сигурността, а именно китайския проект „Един пояс – един път“ (ЕПЕП), оценен от Франсис Фукуяма като единственият стратегически замисъл с глобален обхват за следващите 25 години. Проектът трябва да свърже Европа и Азия с мрежа от транспортни коридори, включваща до 60 държави с две трети от световното население. Предвид сблъсъка Изток – Запад и предвид опита на САЩ да предоговори в своя полза условията на световната търговия, проектът трябва да подсигури добавъчно пазара на ЕС, да ускори доставките за него чрез скоростни железници, да намали зависимостта от морските пътища, контролирани от ВМС на САЩ и да затвърди достъпа до енергоносителите на Средна Азия. (Е, и да създаде китайска сфера на влияние.) Логистичното обслужване на товарите и увеличената търговия с Китай трябва да създадат „пояс на благоденствие“ по протежение на отделните трасета. А благоденствието трябва да реши и проблемите пред сигурността, каквито има достатъчно в Средна Азия, дори и в самия Китай – етнически и религиозни конфликти, тероризъм, сепаратизъм, наркотрафик. Дори и да надценяваме благосъстоянието при гасенето на политически напрежения, то безспорно е, че изостаналостта и бедността са хранителна среда за всякакви крайности. При това Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в която участва и Китай, също помага за възраждането на „Пътя на коприната“. ШОС не е пълноценен военен съюз, но задачите й по укрепването на сигурността, икономическото сътрудничество и енергийното партньорство допълват китайското начинание. Главната въпросителна е намирането на равновесната точка между Китай, наблягащ на стопанското сътрудничество, и Русия, за която сигурността има водещо значение. Натискът на САЩ спрямо Русия и Китай поотделно сближава двете страни в посока траен съюз и разбива желаните от Кисинджър съотношения вътре в «стратегическия триъгълник». По две от трасетата ЕПЕП вече работи с «Евразийския съюз», макар и тромаво, и е на път да сбъдне ужаса на Бжежински от обединяването на евразийските ресурсите с антиамериканска насоченост.

На Балканите новият «Път на коприната» стъпи след първата среща на Китай с източноевропейските държави през 2012 г. във Варшава, т.нар. група 16 +1. Споразумението от Белград, 2014, договори скоростна железопътна линия между Будапеща, Белград, Скопие и Атина. Целта е след 2017 г. китайските стоки от Пирея, най-близкото до Суецкия канал пристанище, да пътуват възможно най-бързо до Централна Европа. (Китайското държавно предприятие COSCO плати през 2009 г. почти 5 млрд. € за 35-годишна концесия на Пирея и превърна пристанището в осмото по големина в Европа.) Белград е на път да стане важен логистичен център по този път след изграждането на втори мост през Дунав с китайска помощ, а Будапеща се превръща в гара-разпределителна за китайските стоки на пазара на ЕС. Отделно от парите за споменатата ж.п. линия, Китай вложи и 2 млрд. € в енергетиката на Сърбия, която полека се превръща в стратегически китайски партньор. Друго, изцяло сухопътно, разклонение на ЕПЕП трябва да премине по цялата дължина на Турция (линията Карс – Одрин), излизайки в Европа през построения за тази цел тунел под Босфора Мармарай. («Оттам накъде?“ е въпросът, който българските политици следва да си задават.) Навсякъде наоколо китайската дипломация работи без много шум, но ефективно – докато ЕС и НАТО (не)деликатно придърпват Грузия с безплатни обещания за светло евроатлантическо бъдеще, Китай неусетно добавя страната към „пояса на благоденствие“ в другия край на линията. Сърбия също получава настойчиви покани да застане на „правилната страна на историята“ на цената на юридически отказ от Косово и традиционните сръбски ценности. Китай в същото време гради инфраструктурата на страната без да развява знамена с цветовете на дъгата. Освен това не показва никакви намерения да признава косоварска държава.

Ако обаче САЩ (и EС) точно сега не могат да предложат нещо друго на страните в региона, освен „човешки права“, то поне могат сериозно да пречат. Съчетанието между старото културно влияние на Русия и новите китайски пари става опасно за тях. Ако Русия успее да прокара през региона енергийните си мрежи (не само газопроводи), а Китай да завърши високоскоростния железопътен коридор от Турция и Гърция, регионът може да излезе извън западен контрол. Съвпадението на интереси между Китай и Русия е налице, но още няма признаци, че двете страни следват обща стратегия. За сметка на това САЩ и съюзниците им, въпреки вътрешните си сътресения, продължават да разширяват контрола си върху полуострова, притискайки местните политически «елити» с евтини, но ефективни средства. Черна гора бе привлечена в НАТО – удар по традиционно силното руско влияние там. Босна и Херцеговина си остава протекторат на ЕС, а чрез Албания и Косово („Бондстийл“) САЩ почти запълват картата. Подпомогнатите отвън политически промени в Македония явно подготвят почвата за членство в НАТО и така «китайската вертикална ос» Гърция-Македония-Сърбия е на път да бъде пресечена от «американската хоризонтална ос» България-Македония-Албания. При това сръбският политически елит се чувства несигурен и се опитва «да издои» и Запада, и Изтока. Така че близо до западната ни граница се очертава местно издание на глобалния сблъсък между САЩ и Китай, който ще трябва да пази стратегическите си инвестиции. Русия със сигурност ще се опита да си върне поне част от загубените позиции. Прочее, очертава се продължително «теглене на въже».

Така трудните времена за българската външна политика продължават. България предлага най-кратката връзка между Азия и Централна Европа по пътя Истанбул – Пловдив – София – Ниш – Белград – Будапеща, но използването на тази връзка изисква поне някаква политическа самостоятелност и съзнание за националния интерес. Важните решения относно «Пътя на коприната» в Източна Европа се вземат на срещите на високо равнище на групата «16+1» (Китай + страните от ЦИЕ), на които всеки старателно ухажва китайските инвестиции, дори такива ревностни «атлантици» като поляците. Българският министър-председател Борисов обаче има навика да пропуска тези срещи или да праща озадачаващи заместници, като Румяна Бъчварова в Белград през 2014 г. През тази зима служебният министър-председател Герджиков се въодушеви от новината за китайски интерес към БДЖ и строежа на завод за вагони – добра възможност „поясът на благоденствието“ да обхване и България. (Впрочем поканата за включване в общ проект за високоскоростна железница, свързана с Турция, е още от 2010 г.!) Служебен министър-председател няма как да подпише такъв стратегически договор, но надеждите бяха той да подготви основа за преговори на следващото правителство. Вместо това новият-стар министър председател пропусна (съзнателно?) и срещата в Пекин през май, посветена на ЕПЕП и уважена от 29 държавни ръководители, в т.ч. на Полша, Чехия, Унгария, Сърбия, Гърция, Турция. България не изпрати никого, дори и пак някоя Бъчварова. Китайците обаче със сигурност вписват това в дипломатическото ни досие и влакът едва ли ще ни чака. Сръчните гърци са способни да отклонят преминаващите през Мармарай товари към Северна Гърция и там да ги включат към железницата Пирея – Будапеща. Мрачната шега, че България с изгодното си географско положение се превръща в островчето на кръговото движение, което всички заобикалят, е на път да се сбъдне. Така обаче изпускаме поредната (последната?) възможност да получим някакви гаранции за националната ни сигурност от още една велика сила от „голямата петорка“ в ООН. Със сигурност не е най-лесната задача да си издействаш закрила едновременно от Запада (ЕС и НАТО), и Изтока – с руските енергийни и китайските инфраструктурни проекти. Особено пък в условията на сблъсък между Изтока и Запада.

Други страни от „нашата черга“ обаче поне се опитват да го направят. И им се получава.

 

Изработка на сайт: OnboxMedia