9 май – Ден на победата

   IMG    Когато бях малка, близките ми често се забавляваха с една случка, разказвана от моя баща. Аз не разбирах защо разказът му предизвиква  такъв бурен смях. Какво всъщност се бе случило? Татко взел автомобила на моя дядо. За зла участ колата била открадната. Тате звъннал на дядо, за да му каже лошата новина. Той страшно се ядосал, но не заради изчезналия автомобил, а защото в него бил докладът му, който бил подготвил за честването на 9 май.

Един ден попитах дядо: „Какво се е случило в живота ти на тази дата – 9 май, че тя е толкова важна за теб? Какво си правил на този ден, че всяка година толкова се вълнуваш, докато подготвяш тържество за честването му?“

Той се усмихна благо и ми отговори: „В живота ми 9 май се е случвал толкова пъти, колкото са и моите години. Но на този 9 май, който  празнувам всяка година, аз не съм правил нищо, защото дори не съм бил роден. Това е 9 май 1945г. – Денят на победата! И това не е мой личен празник, макар за мен да е по-значим дори от рождения ми ден. Това е празник по случай приключването на най-антихуманната и безумна война в човешката история – Втората световна война. Това е празник за милиони хора по света, които пазят в сърцето си паметта на загиналите в борбата срещу хитлеро-фашизма, помнят или са чели за значимостта на победата, която извоюват с цената на безброй жертви страните от Антифашистката коалиция, празник на всички хора, благодарни на войниците от Съветската армия, прекосили цяла Европа в победния си ход към столицата на нацистка Германия – Берлин.“

Докато изричаше тези думи, моят дядо видимо се вълнуваше. Аз съм чувала за Втората световна война. Но също така зная, че на 9 май се празнува Денят на Европа. Затова реших да попитам това два различни празника ли са и ако не – защо той говори за този ден само като за Ден на победата.

Лицето на дядо леко помръкна. След кратък размисъл търпеливо взе да ми обяснява: „На 9 май 1950г., точно 5 години след края на войната, френският външен министър и експремиер Робер Шуман прочита в Париж пред международните медии една декларация, останала в историята като „Декларацията Шуман“, с която предлага Франция и Германия да обединят контрола си над производството на въглища и стомана. Защо точно на тези два продукта? Защото те са в основата на военната индустрия по онова време. Който ги контролира, контролира и производството на танкове, на оръдия, та дори и на войнишките пушки, щикове и каски. Наблюдението на тези два отрасъла на тежката индустрия от една международна институция е трябвало да изиграе ролята на гаранция, че Германия няма да се изкуши да се опита отново да застраши сигурността на Европа.

На 18 април 1951 година в Париж договора подписват 6 страни – Франция, Германия, Италия, Холандия, Белгия и Люксембург. Тази дата – 18 април 1951 година – е моментът на формалното начало на днешния Европейски съюз, в който членува и България.

 Значително по-късно, през 1985 година, се взема решение за Ден на Европа да бъде обявена не датата на подписването на договора – 18 април, а онзи 9 май, съвпадащ с Деня на победата, в който Шуман прочита декларацията си.

Може би политиците на Западна Европа правят този избор водени от идеята бъдещите поколения да свързват 9 май не с най-кръвопролитната война в историята, пламнала в сърцето на континента, разделила го и оставила след себе си 57 милиона убити европейци, а с нещо позитивно – идеята за обединение. Но техният мотив на практика измества историческия фокус, оставя зад кулисите на историята и обрича на бавно забвение страданията и саможертвата на други милиони европейци, които са платили прескъпа цена за потушаването на пожара.

В България Денят на Европа е обявен за честване от Министерския съвет през 2005г. Честваме Деня на Европа заедно с голямото семейство на нейните народи. Но всъщност така започваме да забравяме, че 9 май е преди всичко Денят на победата. Защото без него историята щеше да е друга и голямото „европейско семейство“, с което толкова се гордеем днес, едва ли би било възможно да съществува.“

Замислих се над чутото и си дадох сметка, че и аз, както и моите връстници, знаем твърде малко за случилото се през мрачните години на Втората световна война, а още по-малко знаем за жертвите, дадени в борбата срещу мракобесния фашистки режим . Дадох си сметка, че моят дядо е един от малкото хора, които познавам, правещи нещо в посока ограмотяване на днешното поколение. Сетих се за доклада в откраднатия автомобил и най-накрая разбрах истинската му стойност – не материална, а образователна и възпитателна.

Погледнах дядо с възхищение заради мисията, която сам си бе избрал и го попитах кога и как е разбрал, че е толкова важно да се съхрани и предава от поколение на поколение знанието за значимостта на случилото се на онзи далечен 9 май 1945г.

Той дори не се замисли, а отговори начаса: „Когато бях дете моите родители са ми разказвали за тези събития, защото те са преки свидетели на това време. Но истински осъзнах значимостта на случилото се на 9 май 1945г. и значението на думите – Ден победата, по време на моето обучение във Военната академия в Ленинград. Тогава имах възможността, а мога да кажа и щастието, да присъствам на ежегодното честване на този празник, провеждащо се на Червения площад в Москва. Това е едно грандиозно събитие, спиращо дъха на наблюдаващите с невероятната си организация, мащабност и зрелищност. Но на мен ми спря дъхът, виждайки една група възрастни мъже и жени, облечени в стари военни униформи, окичени с ордени. Повечето от тях бяха грохнали под тежестта на годините, немощни, изглеждащи почти безпомощни. Но в очите им, пълни със сълзи, имаше такава твърдост, решимост и гордост, че аз им се възхитих от цялата си душа. Това бяха оцелели участници във войната. Тези хора са се срещали очи в очи със смъртта, справяли са се с тежката загуба на близки приятели и роднини и преодолявайки глад, болка и лишения са продължили своя победен ход в редиците на Съветската армия до окончателната победа. Точно тогава осъзнах колко велика дата е 9 май – Денят на победата. Каквото и да си чел, каквито и филми да си гледал, не можеш да придобиеш представа за значимостта на едно събитие без да усетиш емоциите на преките участници в него. Тогава осъзнах и нещо друго – от година на година тази група от хора ще става все по-малка и по-малка и накрая няма да има живи свидетели на тези събития, които да предадат на идните поколения, както вълнението и емоцията от преживяното, така и необходимостта да се запази жива паметта на милионите жертви, дадени в името на велика кауза – свободата на всички народи. В този миг обещах пред себе си, че ще направя всичко възможно, саможертвата на тези хора да не бъде забравена. Обещах си на всеки бъдещ 9 май в живота ми да правя всичко по силите ми, за да запазя спомена жив и да разказвам на всеки, който има уши да чуе и сърце да разбере, че нашия живот и свобода днес дължим на едни непознати за нас хора, жертвали техния живот преди много години. И ако всяка година успея да убедя поне един човек да приеме, че Денят на победата е негов личен празник, ще зная, че мисията, която съм поел е успешна.“

Избрах да разкажа за моя дядо, полковник от резерва инж. Иван Шопов, за да стана съпричастна с неговата лична кауза – борбата срещу забравата и подценяването на един велик ден в историята на света. Прочетох мненията на различни хора, че празнуването на 9 май, като Ден на победата, е безсмислено връщане назад в миналото. Съвременните поколения, пак според тези хора, трябвало единствено и само да гледат напред – в бъдещето. Не мисля, че има нещо лошо да гледаме напред, а не назад. Въпросът е от какви позиции сме тръгнали към това бъдеще. Една от функциите на историята е да припомня поуките от миналото. Затова на тези, които отричат Денят на победата и признават 9 май единствено и само като ден на Европа, искам да кажа – всеки има право да има свои ценности и своя истина, но с какви аргументи биха могли да оборят факта, че именно Денят на победата е предварителното условие, за да може Европа да се обединява и благодарение на това да живеем в мир вече седем десетилетия.

Автор на есето:
ВАНЕСА ВЛАДИСЛАВОВА ШОПОВА – 12г.,
ученичка в 5Е клас,
32 СОУ с изучаване на чужди езици
„Св. Климент Охридски“,
град София
Есето участва в:
Национален ученически конкурс
„НЕ ГАСИ ТУЙ, ЩО НЕ ГАСНЕ 2014/2015“,
посветен на 70 годишнината от победата над хитлеро-фашизма,
организиран от Национално Движение Русофили,
с подкрепата на фонд „Русский мир“ – Москва, Министерството на образованието и науката,
Съюза на българските журналисти, Съюза на българските писатели,
Съюза на офицерите и сержантите от запаса, Синдиката на българските учители.
и
Международен конкурс за ученически, семейни и индивидуални проекти на руски език
„ВТОРАЯ МИРОВАЯ ВОЙНА: ВЗГЛЯД ИЗ XXI ВЕКА“,
провеждан от Московския институт за отворено образование, в сътрудничество с
Международното педагогическо общество в подкрепа на преподаването на руски език и
със съдействието на Министерство на образованието – Москва.

Поместено в: Публикации

Leave a Reply




Изработка на сайт: OnboxMedia