Доцент Румен Стефанов

Румен Стефанов

доцент доктор, преподавател в НБУ и в ЦАСГ

ТЕРОРИЗЪМ И ПОЛИТИКА

(Статията е резюме на предстоящата да бъде издадена монография със същото заглавие)

Въпреки множеството публикации по темата, редица проблеми, отнасящи се до връзките между политиката и тероризма остават неизяснени, както в теоретичен така и в практически аспект. Динамиката на обществените отношения поставя въпроси и изисква отговори, адекватни на конкретната обстановка. Общи и непреходни зависимости безспорно съществуват, но в тяхната интерпретация и по-важното при превръщането им в оперативни програми за действие, неотменно присъствуват актуални потребности, интереси, ценности и цели. Разкриването на този сложен комплекс от взаимни влияния е ключът към намирането на най-правилният подход за ограничаването, ако не за преодоляването на тази опасна форма на политически екстремизъм.

Най-голямото объркване или невъзможността да се дефинира обществената характеристика на тероризма произтича именно от нежеланието  и неспособността да се осъзнае неговата непосредствена връзка с политиката. Парадокса идва от това, че повечето (над 65%) от теоретиците, работещи по тази тематика включват политическият елемент в неговото дефиниране, (1 с. 23) но на управленско ниво, когато трябва да се разработят и приложат оперативни програми и стратегии за неговото ограничаване се акцентира върху неговият асоциален, криминален характер или се свежда до някаква социално-психологическа паталогия. Като че ли законодателството и правната система съществуват вън и независимо от всякаква политика. Отрича се фактът, че по своето съдържание той (тероризмът) представлява специфичен властов механизъм

за защита на определени интереси и като такъв съперничи на останалите методи и средства за управление фунционирането и развитието на обществото. Негативизма по отношение на тази методологична постановка се реализира в две нива: теоретично – като се пренебрегва неговата политическа същност, а самият феномен се определя посредством неговите нормативно-правни, социално-психологически, организационни, религиозни, морални етнически или други характеристики. При това често се отхвърля необходимостта от изследване на обществените предпоставки, довели до неговата поява. Защото разкритията насочват отговорността, макар и непряка, и към онези, които използват властовия си потенциал и с „легитимни” средства отстояват егоистичните си интереси. В практико-приложен план, в повечето случай се пренебрегва възможността за конкретен диалог и вземане под внимание на неудовлетворените претенции. A priori cе приема, че в даден конфликт собствената позиция е обществено целесъобразна и единствено правилна, а подбраните средства за отстояването й са морално приемливи и оправдани и не е необходимо да се търси алтернатива. Самият факт обаче, че тероризмът не само съществува, но и се разширява, потвърждава несъстоятелността на един такъв подход. Появата му в политическия спектър, колкото и морално неприемлива и укорима да изглежда, най-малкото доказва наличието на неразрешен социален (предимно политически) конфликт или на прекъснат обществен диалог и съществено несъвършенство на демократичните механизми. Затова и научното разглеждане на феномена трябва да започне с анализа на връзката между него и насочването на обществените процеси, а респективно и на удовлетворяването на обществените  потребности.  Както  войната, по  думите на Клаузевац представлява продължение на политиката с други средства, така и тероризмът, като крайно екстремистко оръжие обслужва или се противопоставя на определени политически цели и стремежи.

Исторически погледнато, възникването на понятието се свързва с консолидирането на революционната власт във Франция в края на ХVІІІ век, макар че явлението съществува като такова от хилядолетия – от момента, в който човешкият род се разделя на общности, между тях се създават отношения на неравнопоставеност и съвсем естествено възниква стремежът за надмощие. Установяването на новите буржоазни порядки е свързано с честа и бърза смяна на политически модели, радикално разместване на политическите пластове и повишена мобилност на политическите субекти нагоре или надолу в управленческата иерархия, които извикват на дневен ред организираното насилие, за да може в съкратени срокове да се укрепи (или респективно отнеме) властовият монопол.

Всъщност, може би най-сериозният аргумент в окачествяването на тероризма като като вид политическа дейност е неговата обвързаност и като намерение и като реално въздействие с някакъв властови баланс, чрез които се регулират отношенията между общности, на различни нива на тяхното съвместно съществуване, развитие и противопоставяне. Когато дефинира относимостта на едно обществено явление към политиката Г. Фотев го свързва с антагонизма в отношенията между едни или други човешки социални обединения. (2 с.30) Дотолкова, доколкото тези отношения се характеризират както с относителна устойчивост, така и с динамичност и изменчивост, екстремизмът, като инструментариум за тяхното съдържателно оформяне, може и реално се използва и за запазването, и за нарушаването на съществуващото статукво. Характерно обаче за тероризма е, че замяната на центъра на властта, към която той се стреми, не е непременно свързана с овладяването на традиционния властов монополист в лицето на държавата и нейния апарат. В своето научно творчество Луман подчертава, че „политическото” не винаги е тъждествено към държавата. То представлява изключително сложна структура от комуникации, която неизбежно е „ориентирана спрямо държавата”, но не изчерпва изцяло нейното съдържание (3 с. 95)

Религиозният тероризъм, който често се представя като самостоятелна форма на екстремизъм, по същество, не излиза извън рамките на политическото противопоставяне. Религията е средство за осъществяване на властови монопол, макар и по пътя на мирогледно ценностното оформяне на индивидуалото съзнание и доброволното подчиняване на някакъв авторитет, които има виртуална същност. Но на практика зависимостта от трансцеденталното се осъществява чрез реални отношения между хората и социалните групи, неравнопоставени във възможностите си да определят, както собствената си съдба, така и насоките за развитието на общностното цяло. „Различавайки се по природата си от безбройните разновидности на власт, политическата власт е по най-разнообразни начини повлияна от останалите разновидностти на власт и се обуславя също така от разнообразните ресурси на обществото като цяло. Влиянията могат да отидат твърде далеч и да се превръщат по същество в конкуренция на разнородните власти (политическата власт) дори да я подменят, но в такъв случай дадена неполитическа власт започва да функционира като политическа по същество. В типичното  теономическо и теократическо общество религиозната власт функционира и като политическа власт” (2 с. 59) – категоричен е Георги Фотев. В мирогледно ценностния елемент на религиозното мислене е включен къде интуитивно, къде съвсем съзнателно стремежът към запазването на някакъв общностен интегритет, който съдържа широк спектър от компоненти: от традициите и бита до икономическите условия за съществуване. Затова е толкова остра и реакцията на всякакви опити за вмешателство, в това число и в схемата на обвързаност по линията на религиозната зависимост. „Волята за власт е воля за запазване на някакво цяло” пише той. (2 с. 53)

В чисто технологичен план, тероризмът привежда в действие серия от последователно свързани и взаимно предопределящи се форми на обществена активност с политическа насоченост, в която се очертават няколко основни елементи: насилствен акт – промяна на обществените виждания и нагласи със силно преобладаващ емоционално страхов елемент и евентуална готовност за натиск в една или друга посока върху властимащите – реакция на управляващите. Тази обяснителна схема далеч не е чужда на автори, които се опитват да дадът едно по-широкообхватно съдържание на понятието „тероризъм”, еквивалентно на „процес на терор”, включващ в себе си както акта на използването на сила, така и емоционалната реакция и социалните ефекти” (4 p. 248) В каузално-следствената верига безспорно първостeпeнно място заема общественото мнение, което по думите на  Г. Фотев „…представлява понякога твърде устойчив, понякога твърде динамичен дискурсен комплекс, в който имат място разнообразни властови отношения” (2 с. 91) Именно в това си качество, то може да служи и действително служи като транслатор на посланията на екстремистите. Ефектът е заложен и в една друга особеност, която характеризира отношенията управляващи-управлявани в политическия процес. Както правилно отбелязва Т. Томова, в демократичните държави, след като овладеят властовия ресурс на държавата, политиците „престават да схващат себе си като управляващи, което означава че забравят за вертикалните властови зависимости и започват да мислят за линейните (хоризонталните) взаимодействия, в които те са само един от участващите”.(5 с. 74) Чуваемостта на екстремистките послания е в пъти по-голяма, отколкото при нормалния политически диалог, поради съпъстващото засягане на фундаментални човешки ценности: живот, индивидуални и общностни права и свободи, личностен конфорт, лишен от страх и ограничения и т.н. Посочената технологична схема от последователности е, разбира се, по-обща, хипотетична и най-често прилаганата. Тя не отхвърля възможността от съкращаване на веригата, но това в повечето случай е привидно. Верно е, че съществуват практики, при които екстремистите се стремят да постигнат промяна в политическата насоченост чрез ликвидирането на диктатор, политически деец или държавен служител, който я олицетворява. Разчита се на директния страхов ефект, който трябва да мотивира (или демотивира) вземащият управленчески решения на някакво държавническо ниво. Или премахване на стожера, около който се конституира цялата обществено-политическа система в даден исторически момент. Хронологически погледнато, тези тактики са познати по-скоро в миналото и относително по-рядко се срещат понастоящем, поради по-широкото навлизане на демократичните стандарти в обществения живот в повечето страни по света. Дотолкова, доколкото мишена на терористичните действия може да бъде политическа фигура или управляващ,  посредстващото звено от технологичната верига се оказва на пръв поглед частично елиминирано. Не напълно, защото като вторичен ефект от покушението срещу дадена политическа личност, населението също може да бъде повлияно в чисто психически план, а освен това може и да бъде мобилизирано за последващ политически натиск. Хипотетичността и условността на тази технологична схема от последователности, която представлява терористичният акт се потвърждава и в контекста на виждането на Луман (3 с.94) за полицентризма на властовите ресурси в едно общество. Т.е. не би могло да се твърди, че търсеният от екстремистите политически ефект е постигнат само когато се промени държавната политика на най-високо ниво в резултат от оказвания натиск. Чиновничеството играе съществена роля за превръщането на нормативите и политиките в реални практики. По мнение на Вебер, като част от обществото, то не може да не е повлияно в една или друга степен от масовата психоза, предизвикана от терористичен акт, което респективно рефлектира върху неговото поведение, дори и при формалното спазване на законовите изисквания. Освен ако не става въпрос за престъпването на закона, бюрократичният апарат, независимо от неговите нагласи и желания, не може да използва легитимното насилие (за разлика от тези, които се намират на върха на управленческата пирамида) в по-голям обем от предоставеното му такова в рамките на професионалните компетенции. В неблагоприятния случай чувството за несигурност може да мотивира „целесъобразност”, която негласно съботира управленческите инициативи от най-високо ниво, а понякога и като най-крайна форма на съпротива до прибягване към закононарушения и престъпления, израз на индивидуалното разбиране за справедливост. Както изтъква Вебер, „със силата на професионалното знание, умножена по силата на тайната, бюрокрацията може да направи безсилен не само един монарх-дилетант, но и един народ или Парламент.” (6 с.340-341) Тероризмът е такава форма на политическо противопоставяне, при която диалогът или е изцяло прекъснат или комуникацията е до такава степен деформирана, че на практика изгражда погрешно визията за потенциалния противник, определяща от своя страна стратегията и тактиката на противопоставянето и възможностите за решаването на конфликта. Диалогичността, присъща за политическият живот, не се осъществява в нейните традиционни, общоприемливи, легитимни и конструктивни форми. Отношенията между страните в конфликта остават, но комуникацията, която ги обслужва не само не довежда до намаляване на напрежението, а напротив води до неговото задълбочаване. Превес се дава на опосредствеността на информационната връзка, за сметка на прякото договаряне. Ощетени са и двете страни не само материално, но и познавателно. Действията – вербални и невербални – приличат повече на монолог с ултимативен тон, отколкото на желание за намиране на взаимноприемливо решение. Посланията, най-често непълни, неясни, двусмислени и символични, остават недоизяснени, поради невъзможността да се прецизират претенциите, а тълкуването им се извършва от адресата съобразно социокултурната идейно-ценностна система, интереси и обществен статус. Ескалацията на напрежението е резултат, освен от всичко друго, и от недоверието и деформациите във възприемането. (7) Може би най-дискутираният и най-неизяснен проблем е този за «легитимността» или респективно за «нелигитимността» на терористичните действия. С него е свързана в практически план и дилемата: «трябва ли да се преговаря с терористите», както във всеки конкретен случай, така и изобщо. Имайки предвид спецификата на комуникацията между съперничещите за политическо влияние общности при този вид екстремизъм и обстоятелството, че диалогът е иманентна даденост на политическия живот, определено отговорът не е нито прост, нито би могъл да бъде еднозначен. Според Луман дефинирането на универсално съдържание на категорията „легитимност” е невъзможно, а е необходимо да се търси такова в рамките на всяка от социалните системи (3, с. 91). За сега теоретичният дебат по проблема свързва това понятие повече с политическото властване  в рамките на общност, ползваща се с териториална и политическа неприкосновенност т.е. с дейността на държавата и публичните институции. Относително по-малко влияние е отделено на  оценката и възприемането на поведението на другите властови центрове, чието многообразие характеризира модерното общество. Глобализацията, която налага и нов административен порядък, изкарва на дневен ред претенденти за регулативно управленческо въздействие на обществените процеси в световен мащаб. Тук не става въпрос само за многонационалните икономически корпорации, които къде открито, къде подмолно диктуват поведение на суверенни публични субекти, но и за правителствени и неправителствени структури, които претендират за въвеждат задължителни стандарти. Често техните правомощия да моделират поведение са оспорвани, както на концептуално-нормативно, така и на практическо ниво, още повече че въпреки интеграционните процеси, светът си остава структуриран от относително самостоятелни автономни общностни единици, които малко или много се стремят да запазят своята самостоятелност при провеждането на определени политики. Съществуване на наднационални фактори е неоспорим факт, както и обстоятелството, че те се конкурират за властово надмощие на всички управленски нива. Обяснителната схема, която приема полицентричността в разпределението на властовия ресурс в обществото се явява и най-подходящия методологически модел към търсенето на отговора за „легитимността” на терористичното действие. Ислямската религия, с която днес най-често се свързва този вид насилие, също има претенциите, ако не за водеща роля, то поне да бъде един от главните монополисти, формиращи масово съзнание и насочващи поведението на големи обществени групи, разпръснати в различни държави. При това амбициите й трябва да бъдат реализирани в условията на богат идейно-ценностен и поведенчески плурализъм и липсата на централизирано в някаква степен организационно структуриране по подобие на католическата църква. Като инструмент за налагане на политически приоритети в дадено общество (или общност) тероризмът представлява елемент в системата от взаимосвързани и взаимно определящи се политически прояви. При оформянето на същностните характеристики на средствата за разпределение на властови позиции, роля играят два основни компонента, които се съчетават в определено съотношение, без обаче тяхното присъствие да е сведено до нула, в който и да било типологичен модел на политическа активност. Става въпрос за взаимното свързване на насилието от една страна и комуникацията между претендентите за надмощие от друга. Амалгамата между двете конституира поредица от подходи за налагане на общностните интереси и ценности. Хипотетично  подредени върху една права на базата на съотношението на двата елемента в единият край се установяват такива форми на политическо поведение като дебати, избори, преговори и т.н. а другият край се заема от екстремистки прояви като бунтове, метежи, войни и тероризъм. Разбира се, между двете крайности съществуват и преходни форми като стачки, ембарго, гражданско неподчинение и т.н. Ако в единия край диалогът преобладава, а насилието е в по-ограничени размери, то в другия край комуникацията или въобще липсва или тя е деформирана в значителна степен, а съобразяването с интересите и волята на съперника е сведено до абсурд. Много често характеристиките на различните форми до такава степен се покриват, че е трудно да се дефинират точни и категорични граници между тях. От позициите на едно такова твърдение интересно е да се направи паралел между терористичната дейност и екстремистките действия на групи и организации, преследващи от общочовешка и морална гледна точка цели като например антиглобалистките движения, екопротестите и т.н. Към тях могат да бъдат бъдат прибавени и професионално-социални категории граждани, които в определени моменти, недоволни от факта, че управляващите не защитават достатъчно техните интереси или не удовлетворяват техните потребности създават обществено-политически, икономически и правен безпорядък, за да накарат властимащите да ги чуят. Формално погледнато, по стратегическите си цели, те не се различават  съществено от терористичното насилие – да окажат натиск, за да постигнат промени с определена управленческо политическа насоченост. В повечето случай и при тях опосредстващото звено на мултипликатор на посланието и същевременно непосредствена жертва се явява масовото съзнание и широката общественост, чиито лични и имуществени права се нарушават в една или друга степен. Стига се понякога дори до разрушаването и на значителни материални ценности. На „събуденото” обществено мнение се разчита да се превърне в съучастник в използвнето на „недемократичните” подходи за формиране на политика в една или друга област. При това ограниченията за гражданите се налагат не само от организираните (или анархични) действия на екстремистите, но и от официалните власти като реакция на нарушения обществен ред. Имайки предвид, че немалка част от терористичните структури считат за свой успех ответните мерки на правозащитните институции, с които се ограничават правата на населението, ясно се очертават някои идентични елементи от същностната характеристика на единия и другия вид крайни действия. На практика, в повечето случай убийствата и осакатяването на невинни жертви се вписват в тактиката на екстремистите-терористи като опосредстващ инструмент за манипулиране на общественото съзнание, съобразно поставените от тях цели. Но има и утвърдени и доказали се терористични организации, които не залагат непременно на търкалящи се и окървавени трупове и обезумели от уплаха лица, за да стресират обществото и против волята му да го превърнат в свой поддържник или най-малкото да го накарат да ги забележи. Интересен и същевременно показателен за тезата момент е практиката на ИРА (Ирландската републиканска армия) при която след като се постави експлозива се информират първо СМИ и след това и полицията и то още пред взрива да е осъществен. Трудно е да се направят предположения относно съображенията, поради които се отказват от човешките жертви като елемент на натиска, но очевидно в никакъв случай не пренебрегват опосредствуващия ефект – масовата психоза и крайната цел – политически натиск за промени. Като подобна организационно-изпълнителна схема за постигането на въздействие в насочването на управленческите процеси на най-високо ниво могат да се разглеждат и отправените заплахи за убийство на политически и държавни фигури, които в действителност рядко се осъществяват.

Наличието на твърде много общи черти в различните проявления на политически екстремизъм довеждат често до преливането на една форма в друга. Анализирайки особеностите на модерния самоубийствен тероризъм, Pape го разглежда като аналог на международната принуда – „за държавите военновъздушните сили и икономическите санкции са средство за принуда”, „за терористичните групи такъв стават самоубийствените атаки” (Цит. по 1 с. 68) При това в повечето случай използването на свръхнасилие, непровокирано от обстоятелствата е прикрито от апологетична риторика като целесъобразност. На практика обаче се оказва, че равносметката от някои „легитимни” (или претендиращи за такива) форми на политическо насилие като например войната, измерена в материални загуби, човешки жертви и състояние на сигурност, далеч надхвърля последиците на терористичния акт, предизвикал реакцията, проявяваща се като въоръжена интервенция. (8)

След края на националноосвободителните войни, военните интервенции, особено в последното десетилетие, все повече се доближават с характеристиките си до тероризма, отколкото да се различават от него. На практика «относителната релативност на критериите», за която говори Т.Дронзина (1 с. 28), така често се размива, че е трудно и за най-префинената пропаганда да прикрие чисто терористичната насоченост зад военно-тактическата целесъобразност или неизбежните съпътстващи загуби. Нелогично е да се приеме, че електроразпределителните станции и пътническите влакове могат да се разглеждат като обекти с отбранително значение по време на войната срещу Югославия през 1999 г. за да се подлагат на разрушителни удари от въздуха. Crenshaw недвусмислено подчертава, че за тероризма е характерен не толкова стремежа към нанасянето на материални загуби, колкото към отправянето на послание, с което може да се постигне стратегическата цел. (Цит. по 1, с. 37) По-правдоподобно изглежда заключението, че такива, парадирани като само милитаристични действия  могат по-скоро да се окачествят именно като масиран психически натиск върху населението и управляващите кръгове, за да могат да ги накарат да капитулират по-бързо. Вече близо 70 години след края на Втората световна война, сериозна сянка  на съмнение пада върху оправдаността в чисто военнотактически аспект на ядрените бомбардировки над Хирошима и Нагазаки и опустошителните въздушни атаки над Дрезден, превърнали го в руини. «Доктрината на «стратегическите бомбардировки», разработена на Запад през тридесетте години на ХХ век, например, се основава изключително върху ужаса, който масираните бомбандировки на мирното население могат да всеят, за да пречупят правителствата» (9,  с.18)

Усъвършенстването на военната техника влияе върху разрастването на тероризма в два аспекта: от една страна засилва агресивността на държавите, които разполагат с модерен военен потенциял, а оттам и реакцията на противопоставяне с такива средства, с които „слабите” разполагат. От друга страна, увеличава обхвата на чувството на последните в безпомощност и оправдава в собствената им идейно-ценностна система необходимостта от прибягването до краен екстремизъм. На трето място, влияе върху размера на пораженията, които могат да се нанесат и оттам върху медииния ефект от акта и опосредствения ефект по формиране на психоза.

Практиката показва, че държавите с империалистическо поведение в международен план по принцип по-слабо се позовават и ползват стратегическите анализи и програми (10). Луман свързва този дефицит на управленческа рационалност в демократичните страни, които имат претенциите да бъдат едновременно и „държави на благоденствието”, с взаимоотношенията между управление и опозиция, създаващи нагласата решенията да се вземат „с оглед на електоралните ефекти”. „Принципът на противопоставянето” пречи, след като един социален проблем е констатиран, да му се наложи точна дефиниция и да се прокара хомогенно, стегнато и ясно решение. „Принципът на противопоставянето” налага проблемът непрекъснато да се предефинира и предефинира, за да удовлетвори управляващи и опозиция, и медии и публика, така че повече внимание бива отделяно на лозунгите и на начина на представяне, отколкото на оценяването на последствията” (3, с. 228)   Както във вътрешнополитически така и във външнополитически план, когато дългосрочните прогнози се разминават с тактическите интереси и цели, властимащите в такива страни са склонни повече да залагат на принципа „тук и сега” (11), като обръщат по-малко внимание на предвижданите последствия в бъдещето. Особено, що се касае за реализацията на тенденции, които могат да доведат до кардинални промени в рамките на 30-40 и повече години (12).  Разчита се на икономическото, политическото и военното превъзходство, което  може да бъде пуснато в действие, за да се преодолеят „неблагоприятно” стеклите се обстоятелства. Поведението, подчинено на стратегическият замисъл, което предполага и наличието на повече времеви потенциал, предоставя много по-богат арсенал от политически средства за въздействие, отколкото наложилата се незабавна реакция на възникналата ситуация. Когато е изпуснат моментът последователно и продължително да се работи в определена насока, в тактическите „коригиращи” действия по-често възниква необходимостта от използването на насилието, било под формата на военна интервенция, ако условията позволяват или към прибягване до подкрепата на тероризма, екстремизма и подривните операции, за да се прикрие външната намеса.

Нереално е да се очаква елиминирането на тероризма като средство за конфликтно противопоставяне без да се унищожи (или сведе до минимум) политическото насилие въобще, независимо от формите и „целесъобразността”, под които то се явява: военни действия, държавно организирани политически репресии, бунт, гражданска война, преврати, целенасочена маргинализация на цели слоеве от населението, ембарго, в резултат на което измират от глад хиляди хора и т.н. Разумната политика, особено в нейния международен аспект изисква отчитането, преди всяка инициатива, на вероятността от ответна реакция под формата на екстремистко противодействие. Задълбочеността в анализа, предвидливостта и отговорността се налагат с още по-голяма сила тогава, когато трябва да се прибегне към „оправдано” насилие спрямо една цяла общност. Рационалността в подхода към възникналото конфликтно взаимоотношение предполага, както отстояването на собствените интереси и позиции, така и отчитането и съобразяването с тези на противостоящата страна. Алтернативи за компромис винаги съществуват, стига да се преодолее егоцентризма и стремежа към безконтролно властване.

Бележки:

1. Дронзина Татяна – Женският самоубийствен тероризъм, Военно издателство,  С. 2008 год;

2. Фотев Г. – Граници на политиката: социологически трактат, Изд. ЛИК, С, 2001г;

3. Кинг М и К. Торнхил – Никлас Луман за правото и политиката, УИ „Св.Кл.Охридски” С, 2008 год.;

4. Walter Enders Violence and the process of terror, American Sociological Review vol. 29 N 2 (Apr) 1964;

5. Цит. по: А. Кръстева – Българският политик: щрихи към портрета,  НБУ,  С,  2010 г.;

6. Weber M Wirtschaftsgeschichte, Abriss der univetsalen Social und Wirtschaftsgeschichte, Munchen and Leipzig, 1924 s 572-574; Weber M- Parlament und Regierung in neugeordneten Deutschland, in Weber M – Gesammelte Politische Schriften, Tubingen. 1958 s.

7. Майкъл Шуър, дългогодишен разузнавач в ЦРУ и експерт по проблемите на тероризма и Ал Кайда, дава пример как тази организация използва ударът на американците по сайта Ал Неда, за пропагандни цели. Според него мерките им „доказаха способността на американските военни да водят информационна война и със сигурност затрудниха достъпа на мюсюлманите до Интернет. В крайна сметка обаче, ислямистите изтълкуваха атаките като доказателство за страха на САЩ от изявленията на Ал Кайда и потвърждение на твърдението на Бин Ладен, че свободата на словото не е за мюсюлманите. (Шуър М. – Имперската надменноста: защо Западът губи войната с терора, ИК „Новелон” С. 2007 год. с. 109);

8. Твърде спорно е дали „легитимните” военни действия или „нелегитимният” тероризъм имат по голям деструктивен ефект върху отношенията между враждуващите страни и в крайна сметка костват и по-малко разрушения и човешки жертви и то предимно сред цивилното население.  „В доклад на Амнести интернешанъл за действията на Израел в окупираните палестински територии пише, че само за 22 дни по време на военната операция на израелската армия през декември 2008 – януари 2009 г. в ивицата Газа са убити около 1400 палестинци вкл. 300 деца» (А. Тодоров, в.  «Република»,  26/07/2012 с. 15);

9. Шалиан Ж и Арно Блен – История на тероризма: от Античността до Ал Кайда, Леге Артис, С., 2005 г.

10.Изводът по категоричен начин се налага от непоследователната и до голяма степен неадекватна реакция на САЩ и държавите от ЕС на събитията в страните от Северна Африка и Близкият изток в началото на 2011 г. Не по-малко красноречиво затова говорят и резултатите от намесата в Афганистан и Ирак. В своята книга „Имперската надменност” американският разузнавач Майкъл Шуър дава множество доказателства за това, как управляващите в САЩ игнорират оценки и стратегически прогнози, базирани на разузнавателни данни.

11.Позицията по отношение на събитията от „арабската пролет още веднъж недвусмислено го доказват.;

12.Майкъл Шуър дори цитира случай, когато са били елиминирани федерални служители, чиито външнополитически оценки и предупреждения се разминават с официално провежданата политика.

 

 

Leave a Reply




Изработка на сайт: OnboxMedia