„Трансформациите на службите за сигурност 1989-2019 г.“

Доклад на зам.-председателя на НАС, оз. полк. Юлий Георгиев, изнесен на Националната юбилейна конференция “ 30 ГОДИНИ ОТ 10 НОЕМВРИ 1989г. – политически, социално-икономически, външнополитически, военно-стратегически и културни трансформации“, 8 ноември 2019 г., СБЖ. 

 

   Трансформациите на институциите за сигурност в началото на 90-те години бяха предизвикани от настъпилата глобална промяна в геополитическата ситуация в света и развитието на стимулираните от нея процеси на глобализация, вследствие на което се яви и необходимостта от преосмисляне на повечето от доминиращите базови възгледи и разбирания за ролята на сигурността в съвременния ни живот. В резултат на това се наложи преформулиране на военнополитическите и разузнавателни концепции и доктрини, респективно на законодателството, стратегиите и политиките за националната сигурност на отделните държави и отбранителни съюзи.

   В България, заради възникналата сложна политическа обстановка след 10 ноември 1989 г. и променливата динамика на политическия процес, трансформациите продължиха по-дълго време отколкото бе необходимо.

   Трансформациите на българските специални служби, както е известно, започнаха още през първите месеци на 1990 г. Разформировани бяха управленията на Държавна сигурност и на тяхното място, след големи съкращения, бяха създадени новите служби за сигурност. Изпратени в пенсия бяха навършилите необходимия за това стаж, в по-голямата си част ръководители на различни нива. Първо главно управление –ДС бе извадено от МВР, преименувано в Национална разузнавателна служба и предадено на подчинение на президента. По същия начин бе процедирано с прословутото УБО – Пето управление-ДС, което се преобразува в Национална служба за охрана. Трето управление-ДС /военното контраразузнаване/ премина към Министерството на отбраната. Второ главно управление /контраразузнаването/, Четвърто управление /икономическото/ и някои от отделите на Шесто управление-ДС в доста съкратен вид се вляха в Националната служба за защита на конституцията, по-късно преобразувана в Национална служба за сигурност. Трансформации претърпяха и другите управления и самостоятелни отдели на ДС в МВР, както и районните и окръжните териториални управления на министерството. От работа бяха освободени голяма част от служителите, други бяха прехвърлени в полицията и новосъздадената Централна служба за борба с организираната престъпност (ЦСБОП). Все пак в новите служби на първо време бе запазено едно ядро от изградени професионално оперативни работници, което позволи службите да запазят функционалните си способности.

   Сега от дистанцията на изминалото време може да се заключи, че този широкомащабен социален инжинеринг в сферата на сигурността не е бил замислен като съвсем безкористно дело, макар че публично ставащото бе аргументирано и представено пред обществеността като една необходима стъпка за преодоляване на наследството от тоталитаризма и запазването на гражданския мир в страната.

  На Държавна сигурност императивно бе вменена изцяло вината за преследванията на политическите противници от дотогавашния режим, за лагерите от петдесетте години и т. нар. Възродителен процес. Старата-нова висша номенклатура на БСП имаше нужда от изкупителна жертва, към която да насочи общественото недоволство, за да съхрани себе си и наследниците си и да запази позициите си във властта. Проявеният и демонстриран негативизъм от нейни влиятелни представители към органите на сигурността се отрази на духа и хода на реформите. Затова реформирането на специалните ни служби започна и се сведе до едно продължително редуциране и ротиране на личния и ръководен състав, до съществено ограничаване на оперативните им способности. Тази линия бе продължена и от следващите правителства. Така службите за сигурност превантивно бяха неутрализирани като потенциална заплаха за безконфликтното протичане на предстоящото крайно несправедливо преразпределение на собствеността върху националния капитал.

  Трансформацията от социализъм към капитализъм, за което тогава преднамерено се избягваше да се говори, изискваше нов тип отношения в обществото, което то не беше готово да приеме. Затова отделни представители на новото ръководство на соцпартията сами формираха облика на политическата опозиция и подготвиха появата на бъдещите капиталисти от първата вълна. Има основателни предположения, че по същата схема, при спазване на пълна секретност, чрез предоставяне на значителни финансови средства и съответните гаранции за неприкосновеност, са били създадени и организираните престъпни групировки. Това, което е сигурно е, че в тези тайни машинации не бяха замесени действащите специални служби, подложени в същото време на пълна реорганизация, заети със собственото си оцеляване. Типично за първите години на Българския преход е, че най-важните решения в държавата, в т. ч. и по националната сигурност, започнаха да се вземат под външна диктовка и след допълнителни тайни договаряния между факторите във властта и тези от опозицията, скрито от вниманието на обществото. Така се роди българското задкулисие.

   Нови разрушителни вълни настъпиха след като правителството на СДС (1991-92), а по-късно и правителството на ОДС (1997-2001) поеха кормилото на властта. При новите масови уволнения бяха отстранени от работа децата на активните борци срещу фашизма и капитализма, завършилите школи в СССР, посочените като неблагонадеждни от активисти на СДС и др. Много служители загубиха мотивация и сами напуснаха службите.

   Обективната истина изисква да се изтъкне положителната роля на останалите на работа служители в контраразузнаването и разузнаването, които не само не допуснаха самоликвидацията им, но и фактически извършаха реалното им демократизиране. И то при това поставени в изключително неблагоприятни условия, подложени на непрекъснати атаки и заплахи за уволнение и лустрация.

   При изграждането на новите демократични служби за сигурност от тях бе възприет и приложен един чисто прагматичен подход:

   На първо място, дейността по защитата на националната ни сигурност бе поставена на законна основа чрез разработване и приемане на няколко нови устройствени и функционални закони. Службите въведоха в действие нова вътрешнонормативна база и се преориентираха към ненамеса в политическия живот и въбще в управлението на обществените процеси. Извършена бе деполитизация. На агентурния апарат бе предоставено правото на избор дали да продължи сътрудничеството си в новите условия или да го прекрати по собствено желание. Агентурните отношения с включващите се в политиката секретни сътрудници бяха незабавно едностранно прекратявани. Забрана бе въведена за събирането на информация по политически признак.

   На второ място, службите за сигурност осъществиха промени на концептуално и технологично ниво. За целите на оперативното  планиране и определянето на приоритетите си те въведоха като определящ принципа на реципрочността – противодействие единствено на реалните източници на рискове и заплахи за националната ни сигурност – разузнавателни служби и терористични организации. Службите ограничиха чувствително силовите си функции, за сметка на сигналната и информационната си функции и се преориентираха от тотално към селективно наблюдение на пребиваващите в страната чужденци и контактите им с български граждани.

   На трето място, те промениха отношението си към досегашните външни идеологически противници и се вклюючиха активно в международното сътрудничество по линия на противодействието на глобалните асиметрични заплахи – тероризма, международната организирана престъпност, контрабандата и търговията с наркотици и оръжие.

      На четвърто място – откриха се за медиите и за парламентарен и граждански контрол.

   Към началото на 1995 г. първоначалният процес на демократизиране на службите в структурно, организационно, концептуално и технологично отношение в основни линии бе завършен. За около година, година и половина те започнаха да се стабилизират и това продължи, докато не настъпи кризата в самия край на 1996 година.

   Вторият етап на трансформациите на институциите ни за сигурност /1997-2019г./ бе предизвикан от необходимостта, преди и най-вече след присъединяването ни към НАТО и ЕС, те да постигнат съответствие с концептуалния и устройствено-функционален модел на специалните служби на страните от евроатлантическата общност.

   Процесът на цялостната преориентация на външната политика и политиката на сигурност на България, който започна  правителството на Иван Костов и довършиха правителствата на НДСВ и на Тройната коалиция, произведе няколко конфликтни зависимости, които оказаха дългосрочно влияние върху сферата на управлението на страната и особено върху институциите за сигурност:

– Самоопределянето ни като държава, стремяща се към интеграция с евроатлантическата общност на всяка цена, бе едностранно свързано с доброволно самоограничаване на суверенитета на българската държава и наложено като водеща тенденция в реалната политика във всички области на обществения ни живот. Особено силно бе въздействието на това решение върху формиращата новите си основи система за сигурност.

– Дефинирането от българска страна на присъединяването ни към НАТО и ЕС като доминиращ, безалтернативен, стратегически и жизненоважен национален интерес, фактически прекатегоризира останалите национални интереси като второстепенни по важност. Това предизвика редица комплицирани ситуации, при които отстояването от страната ни на позиции по редица проблеми на икономическото развитие, се възприемаше като пречка за успеха на интеграционния процес. Необходимостта от съобразяване с тази нова зависимост създаде определени затруднения и фактически мотивира компромисно отношение при идентифициране и реакция на възникващите промени във външната и вътрешната среда за сигурност. Това от своя страна доведе до неспособност и нежелание да се гарантират традиционни за България национални интереси, например, да се съхранят и развиват специфичните национални пазарни предимства, да се запази и стимулира държавния монопол в структуроопределящите сектори на българската икономика – енергетика, химическа промишленост, международен транспорт и др.; да не се спират 3-ти и 4-ти реактор на АЕЦ „Козлодуй” и др.

   В специалните ни служби това доведе до известно изолиране от точките на конфликти, особено в областта на икономическия живот. Трудно обяснима е прекалената им търпимост към засилената разузнавателна активност на новите ни партньори на наша територия; към разрастващата се мрежа от външни и български НПО, обслужващи чужди интереси; към тайните общества, в които между впрочем по неизвестни причини, вероятно за личен престиж и от кариеристични подбуди, започнаха да се включват отговорни служители от системата за сигурност, правоохранителните и правозащитните органи.

   Специалните ни служби доста безкритично започнаха да прилагат чуждия опит. Така например, изградена бе една формализирана до крайност система за защита на класифицираната информация, която ангажира с административна и общо взето безполезна дейност огромен за мащабите на България човешки ресурс.  Въведен бе един бюрократизиран вътрешен ред с излишно формализирани правила и процедури за вземане на решения, за установяване на взаимодействие, координация, достъп до информация,  за движение на документацията и др.

   Като нерационално, несъобразено с българските условия и сложната криминогенна обстановка в страната следва да се оцени и политическото решение за трансформиране на Националната служба „Сигурност” (НСС) в информационна служба по западни стандарти след 1997 г., решение, което предизвиква позитивни външнополитически ефекти, но същевременно се оказа контрапродуктивно по отношение на актуалния интерес на българското общество за повишаване на равнището на сигурност в страната. В резултат, постепенно, НСС, по-късно и ДАНС, се лишиха от възможности да реализират пълноценно защитните си функции, тъй като не разполагаха с достатъчно правомощия по смисъла на Раздел ІІ от ЗМВР; ограничено бе присъствието им в граничните контролно-пропускателни пунктове, както и в основните министерства и икономическите обекти, от които до голяма степен зависи икономическата и социалната стабилност на страната.

     Стигна се дотам, че на МВР правителството на Иван Костов забрани изобщо да се намесва в процеса на приватизация. Поради това министерството, НСС и НРС не реагираха ефективно на нито една от многобройните съмнителни приватизационни сделки, нито на сигналите за корупция на високо равнище, независимо че през този период бе раздържавена значителна част от държавните активи. От тях не бе извършено и прецизно проучване на идващите у нас стратегически инвеститори, което да засили преките икономически ползи за държавата. Не се получи от страна на външните партньори и достатъчна подкрепа за контрол върху чистотата на паричните потоци, влизащи в страната. Това създаде допълнителни затруднения и в крайна сметка омаловажи смисъла на проверките за произхода на капитала. През 2003 г. се стигна дори до положението направление „Икономическа сигурност” в НСС да бъде закрито, без да бъдат изложени достатъчно убедителни аргументи в подкрепа на това решение.

    Засилването на политическата намеса в специалните ни служби и принизяването на ролята на човешкия фактор в тях се очерта като особено негативна трайна тенденция след 1997 г., на което до голяма степен се дължи непрекъснатото влошаване на вътрешната атмосфера и качеството на работата, засилващото се текучество на личния им състав.

   Ако трябва да търсим причините за това, ще ги намерим в занижаването на критериите за оценка на квалификацията, капацитета, равнището на професионализъм и личния принос; респективно в занижените изисквания и критерии при избора на ръководителите на различни нива, при подбора, назначаването, първоначалната професионална подготовка и непрекъсващото обучение и кариерно развитие на служителите. В непрекъснатото съкращаване на оперативните информационни източници (агентурния апарат) и снижаване на коефициента им на полезно действие, заради общия спад на общественото доверие към институциите за сигурност и непрекъсващата кампания за демонизиране на агентите на Държавна сигурност. В пренебрегването на значението на агентурно-оперативната и информационно-аналитичната дейност и превенцията.

  За да не бъдем прекалено критични, трябва да отчетем като сравнително успешно постигнатото през този период по изграждането на правната рамка на системата за сигурност и хармонизиране на законодателството ни в тази област с това на страните от НАТО и Евпопейския съюз.

   През 1997-2011г. правната регулация в сферата на националната сигурност се осъществяваше чрез Конституцията на Република България, Законите за въоръжените сили и отбраната, МВР, НСС, Закона за СРС, след 2008 – за ДАНС; Закона за защитата на класифицираната информация, а през 2005-2009 г. и със Закона за управление при кризи и др.

   Създадено бе финансовото разузнаване и бе изградена институционално-правната рамка за противодействие на международния тероризъм и транснационалната престъпност. В края на 2011 г. Народното събрание прие Стратегията за националната ни сигурност, актуализирана през 2018 г., а през 2015 г. – законите за Държавна Агенция „Разузнаване”, НСО, военното разузнаване, Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност на Република България. Техническите служби бяха извадени от МВР и съсредоточени в Държавна агенция технически операции.

   Налага се изводът, че започналият след 1997 г. втори етап на трансформации, макар и проточени във времето, може вече да се счита за приключен. Държавата има изградена система за сигурност.  Разполага и с необходимите й стратегически документи и правна уредба. Но доколко институциите за сигурност са в състояние да работят ефективно е съвсем друг въпрос. Не е никак трудно да се види, че системните проблеми в тях достигнаха критичните си нива. Специалните ни служби сякаш загубиха способността си да се самоорганизират и саморазвиват, да вдъхват това уважение и респект, което бе типично за по-далечните им предшественици. Служителите в тях са деморализирани, потънали в бездействие и апатия, лишени от кауза и лидерски пример, демотивирани и безсилни да се противопоставят на комерсиализирането, не казвам мафиотизирането на политическия ни живот и управлението на страната, но то е едно и също. ДАНС, вътрешната ни служба за сигурност, в момента е с над 40% недокомплект на оперативния си състав. Броят на напускащите многократно надвишава този на новопостъпващите служители. Според управленските науки това води до невъзможност да се изпълняват основни функции. Пред същия проблем в една или друга степен са изправени разузнаването, армията и полицията Все повече налагащото се песимистично усещане е, че се движим към дъното и всечко трябва да започне отначало. Как може да стане това? На първо време, що се касае до ДАНС, да се влезе в архивите и да се извади цялата документация на Националната служба за защита на Kонституцията. Един нереализиран изцяло проект от първата година на Прехода, разработен от самите служители, който би бил и сега в по-голямо съответствие с потребностите на българското общество от стриктно спазване на Конституцията и законите на страната.

 Юлий Георгиев, бивш директор на Националната служба за сигурност (1995-1997), зам.-председател на Национална Асоциация Сигурност, професор хонорис кауза на Университета по библиотекознание и информационни технологии.

Поместено в: Публикации

Leave a Reply




Изработка на сайт: OnboxMedia