Проф. д-р Трифон Трифoнов

Тодор Трифонов

бивш зам.-директор на НСС в МВР, преподавател в Академията на МВР

ИДЕОЛОГИЯТА НА РАДИКАЛНИЯ ИСЛЯМИЗЪМ

Тероризмът като социално явление е многопланов и включва в себе си такива основни елементи като:

– екстремистка терористична идеология;

– комплекс от организационни структури за осъществяване на терор в различни форми;

– практиката на терористичните действия, т.е. самата терористична дейност.

Както показва съвременната политическа история, терористичната идеология може да бъде присъща на различни участници в политическите отношения: държави, партии, обществено-политически движения, организации, групи лица. Към основните видове на този род идеология се отнасят ултрареволюционни, анархистки, неофашистки, националистически, расистки, ислямистки и други идеологии и политически концепции, които приемат използването на терора като метод на политическа борба.

Съгласно статистиката, 95% от терористичните актове в света са дело на поддръжници на исляма. По тази причина в настоящия доклад ще разгледаме идеологията на радикалния ислямизъм. Темата е изключително важна, тъй като по наше мнение радикалният ислямизъм е враг на демокрацията, враг на традиционния ислям. Китайският философ на войната Сун Дзъ казва: “За да спечелиш една война, първо трябва да знаеш кой ти е противникът.” В страните от НАТО и ЕС обаче не винаги сме сигурни кой е противникът. Врагът е диференциран като тероризъм. Според нас обаче и терорът, и Ал-Кайда, и другите ислямистки теоретични организации не са противникът, а просто симптоми на радикалния ислямизъм. Нека обобщим: ако се борим само със симптомите на една болест, например с болките, причинени от ракови образувания, без да обръщаме внимание на истинското заболяване, няма да успеем да го излекуваме.

Да започнем с това – какво представлява идеологията на радикалния ислямизъм и дали наистина, както ислямистите претендират, тя е част от ислямската религия или е нещо друго? По наше мнение тя е доктрина, идеология, която има много общи черти с тоталитарната идеология, от една страна, а от друга – заимства части от исляма, които й дават, или някои мислят, че й дават, легитимност в ислямския свят. Според нас тази идеология се състои от четири основни части, като едната от тях е заимствана от религията, и това е Шариата (ислямското канонично право), , а останалите три са заимствани от идеологията на фашизма.

Първо. Шариатът е знамето на радикалния ислямизъм по една много важна причина. Той е много по-радикален като доктрина, отколкото Корана, и това се харесва на ислямистите. В много отношения Шариатът противоречи на Корана в негови основни положения, което не се знае от обикновените мюсюлмани, но се разбира, без да се демонстрира от ислямистите. Ще подкрепим това твърдение с няколко примера: Основно положение, застъпено в радикалния ислямизъм е идеята, че насилственият Джихад срещу неверниците е религиозна задача, задължение на всеки мюсюлманин. Друго основно положение в Шариата е, че да се бориш за създаването на халифат (т.е. за световното господство на исляма), е религиозно задължение на всеки мюсюлманин. Трето, също така основно положение е, че вероотстъпничеството от исляма се наказва със смърт без съд. Нито едно от тези три основни положения не съществуват в Корана. В Свещената книга на исляма дори и веднъж не се говори за халифат или за каквато и да било друга мюсюлманска държава. В нея Шариатът въобще не се споменава, а има една единствена сура (глава), в която се употребява думата “шариа” в традиционното й арабско значение – “пряк, правилен път към целта”. Що се отнася до вероотстъпничеството, в Корана се казва, че вероотстъпниците трябва да се наказват със сто тояги. Това са три основни положения, които залягат във фундамента на радикалния ислямизъм, но не кореспондират със Свещената книга. Дадените примери показват как Шариатът противоречи на Корана, а всички ние знаем, че един истински мюсюлманин би трябвало да смята всяка сура от него за свещена. Защо Шариатът е толкова важен за радикалните ислямисти? Почти всички ислямистът твърдят, че Шариатът е свещената дума на Пророка Мохамед, което въобще не е вярно. Това е доктрина, която е създадена 150-200 години след неговото идване, и до известна степен е базирана на Корана, но на онази негова част, която проповядва насилие и нетолерантност.

Както е добре известно, Коранът се състои от две части. Първата е тази, в която Божественото откровение е сведено до Пророка в Мека, когато е проповедник и се старае да намери поддръжници, които да го последват. Втората част е сведена до него в Медина, когато вече не е само проповедник, а държавен и духовен глава на новото мюсюлманско общество. Двете части са много различни по характер. В първата има много толерантни сури, има призиви за ненасилие, говори се за това, че насилието няма място в религията, че евреите и християните са братя на мюсюлманите, тъй като и те изповядват монотеизма. На този етап от своето развитие ислямът е една доста толерантна доктрина. Втората част, сведена до Пророка в Медина, застъпва точно обратната позиция. Тя става много по-насилствена, демонстрира по-голяма нетолерантност. Тази втора част на Корана се превръща във фундамент на Шариата. Как се случва това? Става чрез така нареченото правило на аброгацията (abrogatio е латинска дума, чието значение е “отмяна”, т.е. отмяна на остарелия закон). Това се обяснява от ислямистите по следния начин: една сура, един аят (стих), които хронологически са от по-късен период и дават тълкуване на същото явление или на същата идея, отменят по-ранната сура или аят. Иначе казано една сура, сведена до знанието на Пророка в Медина, както например тази, която казва “Убивайте неверниците, където ги намерите!”, отменя близо 140 толерантни сури, които препоръчват на мюсюлманите да са приятели с евреите и християните. Тази ислямистка постановка противоречи на основната идея на Корана, че всяка дума от него е свещена и не може да бъде променяна. Именно това представлява истинският радикален ислямизъм и затова той е противник не само на неверниците, а и на преобладаващата част от мюсюлманите, които са умерени и изповядват толерантен ислям. Важно е да се разбере, че нерадикалните мюсюлмани са не по-малко жертва на радикалния ислямизъм, отколкото неверниците – евреи, християни, индуси и прочие.

Второ. Нека да минем към тези части на идеологията на ислямизма, които по наше мнение са заимствани от фашизма. Радикалната ислямистка доктрина не съществува до средата на ХХ век. Тя е създадена основно от двама идеолози на исляма: Абу ал-АлаМаудуди от Пакистан и Саид Кутб от Египет, който е светецът, патронът на ислямистите от движението “Мюсюлманско братство”. Голяма част от тази доктрина се проповядва от членовете на движението в Египет. Кои са нейните основни идеологически позиции? Те са главно три:

Първата е доктрината за външния враг и много прилича на нацистката теория за чистата арийска раса и нейните врагове извън нея, каквито са болшевиките, англо-американците, описаните като получовеци (untermenschen) славяни и др. Маудуди е първият, който говори за това и взема едно добре известно понятие от ислямското учение, а именно “джахилия”. Джахилията е този период в арабската история преди идването на Пророка, който се смята за време на невежество и безбожие, на езичество и варварство. Абу ал-Ала Маудуди, а след него и заимствалия много от идеите му Саид Кутб казват, че целият западен свят е в период на джахилия, с други думи, всичко което в момента е модерно на Запад, самият Запад, неговото общество, неговото духовенство и прочие са джахилия – невежество и безбожие. По този начин те демонизират западното общество като цяло. Същото се отнася и за индусите, но фокусът и на Маудуди, и на Кутб е Западът. В своята прочета книга “Показатели по пътя” или “Километрични камъни” Саид Кутб посочва, че Западът не само е в състояние на джахилия, но е и смъртен враг на исляма, че ислямът не може да съществува мирно, докато съществува тази джахилия, че между исляма и западната джахилия не може да има примирие, че само война ще реши кой ще спечели. За да съществува ислямът, той трябва да победи тази джахилия, но не само чрез военни средства, а и чрез методите на покръстването. Основното внушение е, че не може да има никакво примирие между двете системи. Това е залегнало във фундамента на идеологията на радикалния ислямизъм и до ден-днешен.

Втората идеологическа позиция е идеята за вътрешния враг. Тезата е, че истинският ислям има един много сериозен вътрешен враг и това е вътрешната джахилия. Този враг много наподобява на вътрешния враг в идеологията на нацизма, където евреите играят тази роля, и който трябва да се унищожи, за да може нацизмът да преуспее. Тази вътрешна джахилия са всички онези мюсюлмани, които не вярват в това, в което вярват ислямистите и Саид Кутб дефинира това по следния начин: “Всяко мюсюлманско общество, всяка мюсюлманска държава, която не е провъзгласила Шариата като единствен закон на тази държава, е в състояние на джахилия”. Ако някой е в състояние на джахилия, тогава той е вероотстъпник и всеки мюсюлманин има право да го убие. Когато през 1971 г. Ануар Садат беше застрелян от член от движението “Мюсюлманско братство”, той беше обявен за фараон. А фараонът е върха на джахилията, върха на невежеството и на безбожието. Много важно е да се разбере, че това е една революционна доктрина, защото в Корана се говори, че никой мюсюлманин няма право да обвинява друг мюсюлманин, че не е истински мюсюлманин. Това е работа само на Аллах, когато този мюсюлманин се яви при него. Това е много голяма иновация и е база и на идеята, че на една мюсюлманска държава може да се обяви война отвътре, поради факта, че тя не е истинска мюсюлманска държава, ако не е провъзгласила Шариата за единствен задължителен закон на държавата. След обесването на Саид Кутб през 1966 г. в египетски затвор, много негови привърженици намират подслон в Саудитска Арабия. Преобладаващата част от тях продължават да застъпват тезата, че вътрешната джахилия е основната разлика между истинското мюсюлманско общество и това на неверните мюсюлмани.

Третата идеологическа позиция е теорията на авангарда. Хитлер например смята, че германците, въпреки че са арийци, не осъзнават точно какъв потенциал имат и затова е необходима една партия – неговата, разбира се, да им обясни каква е тяхната роля в историята. Саид Кутб взема тази теория на въоръжение и я прави една от най-важните постановки на ислямизма. Неговата книга “Показатели по пътя” е написана специално за това. Той казва, че тази книга е за революционния авангард на мюсюлманите, за да им покаже пътя, по който трябва да се върви за постигане на историческата им цел. Той счита, че ислямът е единствената религия, единствената философия, която е вярна и справедлива. Особено, защото според него и според Шариата ислямът е не само религия, а е перфектна симбиоза, перфектен съюз между религията и държавата.

Това означава, че религията като такава е само част от исляма, другата негова част е халифата, ислямската държава. Не може да се постигне тържеството на исляма, ако той не господства в света и като държава. Саид Кутб е първият, който развива тази теория, доразвивана след него от други идеолози на ислямизма, най-важният от които в момента е Юсуф ал-Карадауи от Катар, който има книга, написана в таз връзка.

Това, което трябва да се разбере в идеологията на радикалния ислямизъм, е, че нейният основен въпрос не е въпросът за тероризма. Главната идея е да се осигури господството на “правилния” ислям в света, с всякакви мерки и мероприятия, от които тероризмът е само една малка част. Например, в теорията на ал-Карадауи за революционния авангард на ислямизма се разглеждат осем стъпки или инструмента за това, което трябва да се направи, за да може този авангард да поведе мюсюлманите към халифата. Тероризмът е само един от тези осем инструмента и то не най-важния. Мисионерството, например, е много по-важно, защото дава възможност за превръщането на немюсюлмани в мюсюлмани (опитът на България в последните 20 години потвърждава това!). В Шариата, например, се казва, че неверниците имат само три опции – едната е да се покръстят и да станат мюсюлмани; втората е да плащат данък, като подчинени субекти на мюсюлманската държава, и третият е, ако не приемат нито една от първите две, просто трябва да бъдат убити.

По наше мнение, това са основните идеологически позиции в радикалния ислямизъм, който в момента участва в управлението на Египет чрез движението “Мюсюлманско братство”.

В интервю пред американското списание “Световна политика” Халед Хамза, един от младите, смятани за модерни и умерени ръководители на “Мюсюлманско братство” каза, че движението е за избори и за едно демократично общество. Когато обаче е запитан, дали това означава, че са готови да признаят правото на Израел да съществува, той каза не, разбира се, че защитаваме позицията на Хамас. Позицията на Хамас е съвсем проста – физическо унищожаване на евреите, други опции няма. И, когато е запитан, това означава ли, че вие ще дадете правото на жените да бъдат ръководители, той заявява: “Не, жената не може да бъде президент”.

Интересно е да се разбере накъде точно върви тази тоталитарна идеология днес, дори е много по-важно, отколкото втренчването върху тероризма. Тероризмът е само средство, метод за реализация на идеологията на радикалния ислямизъм, която като цяло е много по-опасна от него.

Не случайно в своята статия “Имаме враг, по-страшен от тероризма”, публикувана на страниците на “168 часа” на 2 октомври 2012 г., научният сътрудник от американския институт “Хъдзън” Алекс Алексиев заявява: “Ами ако конфликтът, в който сме въвлечени, не е война с тероризма, който в края на краищата е тактика, не стратегия. Ако е война с много по-страховит противник, за когото тероризмът е едно от оръжията в арсенала му? Ако той е сила, движена от идеология, подобна на фашистката, която може да мобилизира дори повече поддръжници и последователи както и по-сериозни финансови ресурси? Ами ако той все така бързо разширява своето влияние по света и вече се е вкоренил в нашите общества, нещо, което фашистите не са постигнали някога? Погледната от тази перспектива, войната срещу терора съвсем не е бляскав успех, всъщност ние губим позиции.

Дали се нарича радикален ислямизъм, ислямизъм, салафизъм или ислямофашизъм, противникът вече е започнал своето настъпление. Причината да не го разбираме се дължи на факта, че неговата цел не е тероризъм, а да наложи на света своето тоталитарно тълкуване на исляма. За тази цел се използват проникване, узурпиране на власт и където е нужно – насилствен джихад. Открито терористични групи като “Ал-Кайда”, които разчитат на тероризма като на единствено средство, макар и носейки смъртоносна заплаха, са по-скоро незначителни в тази основна идеологическа борба. Фактът, че сме им приписали заслугите на основен враг, ни е попречила да разберем същността на тази война. За да разберете заблудата от тази интелектуална илюзия, представете си, че освен Осама бен Ладен сме успели да убием всички членове на “Ал-Кайда”. Сега се питате дали това не е края на войната с терора. Отговорът безспорно е отрицателен, тъй като световно финансираните мрежи на ислямизма, които обучават терористите, остават непокътнати.

Истината е, че налагането на ислямско световно владичество, прокламирано от радикалния ислямизъм, може да е много далечна и привидно утопична цел. Но това не пречи да видим, че ислямисткият враг е доста напреднал в постигането на своите междинни цели. Те включват налагане на ислямизма като доминиращо течение в мюсюлманската вяра чрез изграждане на прокламиращите го международни мрежи и чрез контрола над духовенството и ислямските институции, както предимно в мюсюлманските страни, така и извън тях”.

По-нататък Алекс Алексиев утвърждава, че на Запад радикалният ислямизъм се стреми да капсулира мюсюлманските имигранти от обществото и да ги индоктринира, за да отхвърлят основните му ценности и норми като демокрацията, свободата на религията, човешките права, половото равноправие и разделянето на религията и държавата. Освен това радикалният ислямизъм полага все по-успешни усилия да осигури приемане и легитимност на закона на Шариата като алтернативен юридически кодекс. По този начин подкопава основния принцип на демократичните общества за равенство пред закона.

Алекс Алексиев счита, че макар и недотам известно, нашествието на ислямизма в немюсюлманския Запад е също толкова внушително. В Европа и в Северна Америка ислямските институции като джамии, центрове, училища и благотворителни организации са до голяма степен в ръцете на ислямистите. Те имат идеология, която не само настървено се опълчва на основните западни норми, но е в несъгласие и с исляма, какъвто е практикуван през по-голямата част от неговата история.

В България положението не е по-различно. Това налага правителството да отправи най-после взор към идеологията на радикалния ислямизъм и да се обърне към мъдри мюсюлмански духовници, като ги натовари с цивилизационната мисия да омекотяват древните послания, да балансират между минали завети и днешните социални ценности, да внушават общочовешките морални императиви, включително расовата търпимост и верската толерантност сред мюсюлманите в нашата страна, огромна част от които изповядват традиционния толерантен ислям.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Баро, Жан-Клод. Религията на силата или силата на една религия. С., 1992.

Евстатиев, С. Ислямът. Кратък справочник. С., 2007.

Еспозито, Д. Ислямската заплаха. С., 2003.

Манджи, И. Проблемът с исляма. С., 2005.

Михайлов, Д. Ранният ислям. С. 1999.

Рутвен, М. Фундаментализмът. С., 2006.

Свещен Коран. Главно мюфтийство на мюсюлманите в Република България. С., 1997.

Чуков, В., В. Георгиев. Философия и теория на ислямското право. С., 1997.

Чуков, В. Ислямският фундаментализъм. С., 2004.

Кратка справка

Тодор Трифонов е роден през 1959 г. Магистър е по управление на обществения ред и сигурност и по право от Висшия институт на МВР. През 1993 г. в Академията при Федералната служба за сигурност на Руската федерация му е присъдена научната степен “доктор по право”. От 1997 г. е доцент по “Теория на разузнаването” към Варненския свободен университет. През 1999 г. Висшата атестационна комисия при Министерския съвет му дава научно звание “старши научен сътрудник ІІ степен по организация и управление”. Институтът по национална и международна сигурност го удостоява с почетното звание “професор” през 2011 г. Преподавател е в Академията на МВР и в Университета за национално и световно стопанство.

Служил е в органите на Министерството на вътрешните работи. Участвал е в създаването на Централната служба за борба с организираната престъпност. Бил е заместник-директор на Националната служба “Сигурност” и Националната служба “Пожарна и аварийна безопасност”.

Leave a Reply




Изработка на сайт: OnboxMedia