Закон за досиетата

Христо Арабаджиев

 Правен  характер и същност на т.н. Закон за досиетата

Във връзка с огласяваните в последно време  в средства за масова информация мнения и становища на представители на гражданското общество, касаещи бившия професионален статус на служителите на ДС и разузнавателните органи на БНА и възможностите за тяхната реализация в съвременните условия, считам за крайно наложително да предложа за обсъждане   следните мотиви  и съображения

Става въпрос за правната уредба регламентирана със Закона за достъп и разкриване на документи  и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА или накратко наречен  „Закон  за досиетата”.

Тълкувайки разпоредбите на този закон недвусмислено се налага извода, че със същите се цели  създаването на обективни пречки определени лица, български граждани да заемат определени управленски и/или експертни длъжности и да упражняват правото си на труд като критерия за това ограничение е тяхното обществено положение в миналото. Отнасяйки така очертаната фактическа обстановка към хипотезата на чл. 4 от Закона за защита от дискриминация   установяваме, че създаването на подобен ограничителен режим е прогласен   за проявление на дискриминация, която е забранена от закон.

Конституцията на страната определя Република България като правова държава, която се управлява от законите в страната. Конституцията е основния закон и е недопустимо други закони да й се противопоставят. Ето защо би следвало най-напред да изследваме въвеждания режим със Закона за досиетата  съответен ли е на Конституционни разпоредби или им противоречи. Съгласно хипотезата на чл.6, ал.2. от Конституцията не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии основани на „..раса, народност …..политическа принадлежност, лично или обществено положение или имуществено състояние”.

И ако ограниченията създавани от Закона за досиетата,   за обсъжданата категория български гражадани,  са пряка и непосредствена последица от нормативните текстове на  самия Закон, то същия следва да се квалифицира като противоконституционен!

Ако обаче   миналото обществено положение на принадлежалите кьм структурите на ДС и РУМНО не може да се използва за пряко ограничаване на правата им, съгласно  самия Закон то тогава каква е целта на този нормативен акт? За какво в сьщност е сьздаден? За да знае обществото кой къде е работил т.е. само за информация ли?

А може би за нещо друго и която цел следва да бъде изведена от съдържанието на самия закон?!

В тази връзка особено показателно е твърдението, че с  цитираните текстове се въвежда принципа за колективна отговорност, с оглед принадлежността на определени български граждани към структурите на бившата Държавна сигурност или  на  разузнавателните служби на БНА, без да се преценява конкретната  дейност и проявления на определния субект. Последно посоченото е недопустимо с оглед един от основните  принципи на правото, а именно че отговорността може да бъде единствено и само лична и то за конкретни действия или бездействия, които следва да бъдат преценявани с оглед законосъобразността или незаконосъобразността на това поведение и в никакъв случай колективна. Следователно в процесният случай се създава презумция за колективна укоримост на определени категории   правнорегламентирани дейности без установяване конкретната форма на деяние –действие или бездействие и вината като форма на субективно отношение към фактите от обективната действителност.

На следващо място  следва да се има предвид и това , че дейността на бившите служители на цитираните по-горе структури е била все пак правно регламентирана. И като цяло „…нейната аморалност може да бъде имплицирана само ако действащото по това време право е било обявено за противоконституционно..” /Решение № 10/22.11.1997 г. на КС на РБ по конст.д.№14/97/.  Безспорно е   обстоятелството, че по-голямата част от правото определяло правомощията, функциите и задачите на бившите специални служби е действащо и към настоящия момент, например глава I  от НК на Р. България.  И след като това право предопределя поведение на сегашните служби, което се счита за  правнорелевантно и непротиворечащо на нормите на етика и морал на обществото,  защо същото това право действало до 1991 г. да е обосновало поведение на тогавашните служители на спецслужбите, което сега се твърди, че е противоречащо на етиката и морала???

Още нещо – следва да се има предвид, че визираните  в закона текстове създават предпоставки  за  т.н. „непропорционално ограничаване на човешки права” по смисъла на Конвенция за защита правата на човека и основните свободи /обн. ДВ бр. 66/92 г./ поради отсъствие на съответствие между предлаганите със същите   ограничения  мерки и преследваната цел.  Според Европейският съд за правата на човека в Страсбург „..подобна мярка е допустима в посттоталитарните държави в условията им на преход от тоталитарна към демократична форма на държавно устройство и управление”. Но подобна мярка е категорично недопустима в условията на установен стабилен демократичен режим и обществени ценности каквато е формата на управление на Република България по настоящем. Обсъждайки практиката на Европейските правораздавателни органи Конституционният съд в свое решение № 11/22.11.2011 г. по к.д.№ 8/2011 г. утвърждава принципа, според който подобни мерки „..като такива с временен характер и породени  от наличие на  заплаха за демократичния ред и ценности са  навременни и   пропорционални на преследваните цели, но като допустими единствено за едно посттоталитарно общество намиращо се в началото на своето демократично развитие”. И подобни мерки като „..такива с временен характер..”са ненавременни и непропорционални в съвременните  условия, когато Репбулика България е страна с необратимо установени демократични ценности и демократична форма на държавно управление.

Разискваните  нормативни текстове водят и до създаване на предпоставки за нарушаване правото на труд на определена категория български граждани с оглед на тяхното обществено положение в миналото. Конституцията с разпоредбата на чл. 48, ал.1 и ал.3 прогласява неоспоримостта на правото на труд за правните  субекти. А  текстовете на Закона  въвеждат  предпоставки за ограничения именно по отношение на това конституционно гарантирано право, което рефлектира и кариерното развитие и придобиването на съответната професионална квалификация от определени субекти единствено и само поради минало обществено положение.

И не на последно място  следва да се имат предвид и разпоредбите на чл. 25,б.”с” от Междунроден пакт за граждански и политически права /МПГПП/ , според която „..всеки гражданин следва да има право на достъп при общи условия и без всякакви неоснователни ограничения до държавните служби в своята страна..” и чл. 26 /МПГПП/ регламентиращ „равенството на гражданите пред закона … и забраната за всякаква дискриминация основана на всякакви признаци..”.

На основание гореизложеното  следва ясно да се разбере , че:

1. Закона за досиетата е нормативен акт, който със самото си създаване е призван да ограничи  макар и не пряко,  а като преюдициална предпоставка за приемане на други закони,  правата на български граждани принадлежали към структурите на ДС и разузнавателните органи на БНА.

В тази връзка считам за несериозно изявлението, което беше направено    в едно от последните предавания  на журналиста Георги Коритаров  и според което „ в същност закона бил „лустрационен” т.е. „осветяващ”, но не водел до никакви ограничения”. Ако това е така то тогава защо е създаден изобщо? Само за упражняване на  сигнална функция към обществото ли?

2. По настоящем закона е противоконституционен и противоречащ на общоприети норми на вътрешното и международно право и международни договори, по които Р България е страна.

3.  Този закон е изиграл своята роля и е   крайно време да се прецени той необходим ли е на българското общество и държава / в частност на специалните служби с оглед опазване на националната сигурност на държавата /  и дали все още урежда някакви правоотношения?

Ако отговора е „не”, то тогава да се пристъпи към отмяната му!!.

В насока  на горепосочените  разсъждения следва да се запитаме не е ли крайно време  да се  подложи на обсъждане в централната и регионални структури на Национална Асоциация Сигурност  на изложените фактически и правни основания?

Отговаряйки си на този въпрос следва да имаме предвид и обстоятелството, че в последно време вносителите на законопроекти съдържащи лустрационни текстове смениха тактиката си като с предлаганите от тях  ограничителни  норми  изключиха от приложното им поле щатните и нещатни сътрудници на разузнавателната  служба на БНА./ вж. Закон за Радио и телевизия, чл. 26, т.3 и чл. 59, ал.2, т.3/

Не трябва ли   формираното след обсъжданията виждане да се сподели с това на сродните Асоциации, като  в последствие  се вземе отношение за осъществяване на  евентуални инициативи водещи до отмяната на Закона  или до осъществяване на  изменения в насоките, посочени по-горе?

Поместено в: Публикации

Leave a Reply




Изработка на сайт: OnboxMedia