Проф. д.н. инж. Йордан Начев – преподавател във ВА “Г. С. Раковски”

СЪЩНОСТ НА ТЕРОРИЗМА – ВОЕНЕН, ПОЛИТИЧЕСКИ И КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ АСПЕКТ

В основата си тероризмът винаги е бил психологична война. С помощта на официалните информационни средства, на които хората вярват, терористите променят начина по-който обществото възприема тяхната идеология и действия. Това дава основание някои да сравняват тероризма с вирус. Както вирусът замества приелия го генетичен материал със собствен, така тероризмът посредством медиите, променя обществото, в което се е появил.[1]

Дефиниция на тероризма

Когато става въпрос за координация на действията против тероризма, проблемът с дефиницията на понятието е ключов елемент. Многобройните опити да се даде общоприемливо определение за това явление са неуспешни. Досега това се прави въз основа на възприетите правила за водене на традиционни военни действия, което не гарантира успех. Особеностите на тероризма като особена (нетрадиционна) форма на война с държавата изискват определението за него да почива на общоприети принципи на неконвенционални военни действия.

Опит в това отношение представлява изследването на Боаз Ганор, директор на Международния политически институт по контратероризъм в Тел Авив. Възприемайки го за нетрадиционна война на държавата с група или организация, Ганор определя тероризма като “намерение или заплаха, че ще се използва насилие срещу граждани или граждански обекти с цел да се постигнат политически цели”.[2] Дефиницията се основава на системата от принципи и законите на войната, които са признати и ратифицирани в много държави. В нея се приемат три предпоставки по отношение на:

а/ действието – винаги се използва насилие или се отправя заплаха за използване на насилие;

б/ целта – винаги е политическа и

в/ жертвите – те са цивилни.

По естеството на обектите за нападение и дейността на извършителите дефиницията на Ганор също поставя разлика между партизанската война, народоосвободителните движения и тероризма. Целта при партизанската война е да се освободят пространства от територията на страната, където партизаните установяват свои институции, водят пропаганда и се включват в други политически дейности. Нищо подобно не се забелязва  при терористите, които са базирани да действат в градовете и които действат нелегално и на малки групи. За разлика от тероризма при партизанската война политическите цели се постигат с действия на насилие само срещу военните обекти, силите за сигурност и политическото ръководство.

Със своята обективност, постановката за тероризма на Ганор има моменти, които я правят нежелана от някои. Според предложената дефиниция войната на НАТО срещу Бивша Югославия еднозначно попада в категорията на терористичните действия. Бомбардировките на цивилни обекти там бяха преднамерени и целенасочени (телевизия, мостове, влакове и т.н.). Случайните жертви бяха закономерност, а не нещастно изключение. Колкото и да е неудобно за някои политически среди у нас, дефиницията еднозначно определя като актове на тероризъм взривовете по време на възродителния процес, дело на турските въоръжени групи. Последната война на САЩ срещу Ирак, както и чуждестранната намеса на международни институции в развитието на събитията в Тунис, Египет, Либия и Сирия трудно могат да се изключат от определението за държавен тероризъм, което даваме по-долу.

Общоприета дефиниция, отделяща тероризма от другите актове на насилие ще премахне всякакви нотки на симпатия към терористичната дейност и така ще улесни началото на международна кампания за подкопаване на легитимността на терористичните организации, ще прекъсне подкрепата им и ще укрепи международния фронт на борбата с това явление. Определението за тероризъм не трябва да се съобразява дали  терористичните организации го приемат или не, дали на някои им изнася или не. Постигането на международно съгласие в този аспект ще бъде по-лесно, колкото по-обективна е дефиницията.

Видове тероризъм

В зависимост от корените, основата и целите на терористичната организация, тероризмът се подразделя на две основни категории – местен и международен.

1. Местният тероризъм е престъпно използване на насилие от групи или индивиди, действащи изцяло на територията на държавата без да са под чуждо влияние или ръководство. Местните терористични групи защитават широк спектър интереси с политически, икономически и социален характер. В началото на ХХІ век се открояват някои основни тенденции в бъдещото развитие на местния тероризъм.

Левите екстремистки групировки. Левите терористи са убедени, че положението може да се промени чрез революция, а не по политически път. Краят на Студената война прекъсна източниците на подкрепа за антикапиталистическата лява терористична идеология, която мотивираше идеологическия тероризъм. Това е една от причините за спадане на активността на т.н. ляв тероризъм към края на века. Прояви на ляв тероризъм все още могат да се забележат в Латинска Америка, но той изчезва постепенно и там. [3]

Десни екстремистки групировки. Този тероризъм се мотивира от принципите за расовото превъзходство. При него омразата на расов принцип остава обединяващ фактор. Целта е да се създаде социален и политически хаос, като по този начин правителството бъде принудено да въведе по-строг режим, което от своя страна ще предизвика неговото сваляне от народа. Докато заплахите от левия тероризъм отслабват, от началото на 90-те години дясното крило на местния тероризъм се засилва.

През последните десетилетия тероризмът печели нови позиции, развивайки нетрадиционни форми. Характерно за тях е използване на насилието в допустима от закона степен или прилагането му под добре прикрита форма на силен социален натиск. Можем да посочим следните разновидности на този вид тероризъм.

Екстремисти със специфични цели и интереси. Терористите със специфични интереси се различават от своите десни и леви колеги със стремежа да решат конкретни задачи, а не да предизвикат широки политически промени. Те извършват политически мотивирани насилия, за да принудят някой сегмент от обществото да промени отношението си към конкретен проблем, който смятат важен за тяхната кауза. Такива групи присвояват проблемите за опазване на правата на животните, забрана на атомната енергетика, опазване на околната среда и други политически и социални движения. Понякога този вид тероризъм преминава към вандалски форми на поведение, за да прокара своята теза.[4]

Екологичен тероризъм. Екотероризмът се извършва от организирани групи с ориентация за опазване на околната среда. Началото на международния еко-тероризъм беше поставено през 1977 г. със сформиране на Асоциацията за опазване на морето[5] от членове на Грийнпийс. Тогава бяха атакувани търговските риболовни кораби с рязане на мрежите. Заплахите от този вид тероризъм нарастват през последните години. Той непрекъснато разнообразява формите и мащабите си. Заплахите от екотерористите са уникални по своя характер, поради невъзможност изпълнителите да бъдат причислени към криминалните групировки.

Зад грижата за околната среда екотерористите много често  прикриват политически цели или стремеж за постигане на популярност. Характерна особеност за екотероризма е неговата относително слаба организираност и липсата на йерархия сред членовете му. Участниците доказват принадлежността си към групата не чрез получаване на членски карти или плащане на членски внос, а със своята активност в акции срещу компании или хора. Борбата с този вид терор се затруднява от невъзможността нарушителите да се арестуват поради предишни криминални престъпления или закононарушения.

Социалният тероризъм е най-нетрадиционната форма на терор върху обществото. За последствията от тази форма на терор се говори по различни поводи, но изследването му като разновидност на тероризма предстои. Корените на социалния тероризъм трябва да се търсят през 60-те години на миналия век. Това е периодът, в който бяха преодолени материалните и моралните последствия от Втората световна война и в страните с пазарна икономика започна епохата на благоденствие.

Социалният тероризъм използва завоалирани нетрадиционни съвременни методи на насилие за промяна на ценностните категории на обществото. Целта е да се разрушат моралните устои на обществото, за да може една малка част от него да постигне конкретни политически или социални цели. Социалните терористи маскират своите цели под призивите за свобода на индивида, спазване на човешките права и създаване на еднакви привилегии за всички. Дейността им се побира в рамките на закона и на практика досега те не срещат противодействие. Характерна особеност на социалния тероризъм е неговата културологична основа. Той се проявява в морален и естетичен план, като и двете му форми са еднакво опасни.

В своя морален аспект социалният тероризъм е насочен против социалното здраве на обществения организъм. Неговите прояви засягат целият възрастов спектър на обществото. Целта е да се размие различието между нормалното и ненормално. Моралният тероризъм омаловажава едни понятия (патриотизъм, доблест, чест) и променя други като прилично – неприлично, приемливо – неприемливо, честно – нечестно и т.н. За целта се използва предефиниране на исторически наложили се понятия – робството става чуждо присъствие, проститутките вече са компаньонки, затворите стават места за лишените от свобода, кражбата е временно присвояване, криминалният престъпник е предприемач, бизнесмен, банкер и т.н.

Една от добре замаскираните форми на морален тероризъм е международно организираното движение за популяризиране на хомосексуализма. Главната цел тук е подмяна на моралните категории и промяна на обществото с цел реализация на групови интереси и заемане на властови позиции от малка група хора, защитаващи тези интереси. Действията на моралните терористи постепенно преминават и в сферата на законодателството. В отделни държави не само е разрешен бракът между еднополови, но на тези “семейства” се дава и правото да осиновяват деца. Не е трудно да се досетим как ще бъдат възпитани тези деца и какво може да очаква обществото от тях.

Социалният тероризъм проявява своето вредно въздействие и в духовната сфера. Той трови обществото като променя неговите естетични критерии и премахва границата между красивото и грозното, възвишеното и посредственото. Тук целта е да се размие границата между красиво и грозно, етично и неетично, добро и зло и т.н. Основно поле на изява стават изкуството, литературата и модата. С резултатите от въздействието върху подрастващото поколение тази форма на социалния тероризъм е особено вредна за здравето на обществото.

Естетичният терор черпи сила от примирителното мълчание на обществото, което не смее да изкаже открито своето мнение. Причината е в агресивния шум, с който духовните терористи пропагандират своята дейност и опасността обикновения човек сам да се постави в ролята на профан, като не приеме това, което му се налага против неговите разбирания. Така вредното въздействие се акумулира.

Освен неправителствени организации и свободни сдружения, изпълнителната власт също може да приложи някаква форма на социален тероризъм. В подобни случаи обикновено мотивите са икономически. Например, бюджетни ограничения и погрешна здравна политика стават причина за съкращаване продължителността на живота. Опасни за обществото хора с психични отклонения се освобождават от психиатричните заведения под предлог, че правителството не разполага със средства за тяхното принудително лечение и т.н. Обичаен похват в социалния терор на държавата е противопоставянето на една категория на обществото срещу друга. Например, работещите изхранват пенсионерите, предишните са виновни за положението на сегашните и т.н.

Със своите действия социалните терористи не нанасят преки материални щети, но моралната вреда от тях е огромна. Подобно на екотерористите те ерозират обществото посредством специфични средства и методи на действие и по този начин стават причина за нарастване на социалното напрежение. Като правило обществото в момента не противодейства на социалния терор.

2. Международният тероризъм простира своите прояви извън границите на държавата. По отношение на организация и заплахи международният тероризъм може да се раздели на три категории: [6]

Свободно организираните екстремисти. Те се мотивират от политически или религиозни вярвания. Общото между тези различни хора е, че са се посветили в служба на радикално международно религиозно движение. Основната тактика на терористичните групи се изразява в планиране и изпълнение на мащабни, разнообразни и възможно най-разрушителни терористични акции против интересите на капиталистическите държави и на техните съюзници по света.

Формални терористични организации. Това са автономни, предимно международни организации със свои инфраструктури, персонал, финансиране и тренировъчни бази. Формалните терористични групи са способни да планират своите операции в международни центрове и бази. Някои от тях провеждат операции и се поддържат от свои мрежи в различни държави на света.

Държави, спонсориращи тероризма. Третата категория заплахи на международния тероризъм произтичат от държави, спонсориращи тероризма или такива, виждащи в него средство за постигане целите на външната си политика.

Тероризмът като неконвенционален конфликт

След 11 септември 2001 г. световната общност обяви война на международния тероризъм. За да има успехи в тази „война” е необходимо ясно да се определи какво представлява тя и какви са нейните характеристики. При конвенционалната война една държава обявява война на друга държава или на коалиция от държави. Войната с тероризма е война на държава (или държави) с организация, група или отделни единични бойци.

Тероризмът има особености, които го разграничават от останалите въоръжени действия. Терористите не спазват традиционните военни норми при избор на обекти за нападение, жертви и цели. Тероризмът не щади мирното население и не обменя пленници, а ги използва като заложници. Освен това основната цел на тероризма не е военна победа, а създаване на хаос в държавата и страхова психоза сред населението. Всичко това се използва за постигане на политически цели, които понякога не могат ясно да се дефинират и от самите терористи.

Войната против международния тероризъм е война против явление на насилие от глобален характер и очевидно не се побира в определението за конвенционалната война. Това са характеристики също на партизанските движения и народноосвободителните войни, но борбата срещу терористите има своите особености, които я правят уникална. Анализаторите я определят като нетрадиционна (неконвенционална) война със следните по-съществени особености. Войната срещу тероризма е война, при която:

– няма граници и ясно определена фронтова линия;

– основните сили на противника са дислоцирани в тила на нападащия;

– успехите на двете страни се редуват;

– победената страна никога няма да подпише своята капитулация.

Всички тези особености на войната против тероризма означават, че тя е с неопределен срок и не може да има край. Със своите характеристики войната срещу тероризма прилича повече на война на световната общност против бедността или против замърсяването на околната среда, където успехите са имагинерни.

Неконвенционалната съпротива дава възможност на относително бедни държави успешно да нанесат удари на технологично високо напреднали. Оттук извеждаме поредната особеност на конфликта на държавата с тероризма – потенциалът на противника е трудно определим, много динамичен и възможностите му остават неизвестни.

В заключение можем да формулираме следните параметри на конфликта на държавата с тероризма, които са несвойствени за класическите военни конфликти.Това е конфликт с размити граници, който има глобален характер. В него:

– използваните оръжия варират от обикновени до неконвенционални в най-модерните им варианти;

– противникът изнудва успешно, поради неяснота относно реалния му потенциал;

– анонимността на врага е едно от условията;

– “малките” могат успешно да ударят “големите”;

– подкрепата на местното население е задължителна;

– все по-често действията ще се водят в градски условия;

– често проличава присъствието на трета заинтересувана страна.

Освен всички посочени особености, тероризмът непрекъснато  променя своя характер във времето (мутира), което налага в борбата с него постоянно да се създават нов вид несмъртоносни оръжия и да се осигурява специализирана подготовка на личния състав.

Тероризмът като продукт на глобализацията

Друга особеност на тероризма е неговата органична връзка с всяка форма на глобализъм. Историята ни показва, че взаимната връзка в развитието на двата процеса – глобализация и насилие – е очевидна. Те винаги са били обвързани с мотивацията за тяхното провеждане и обхвата на територията, върху която действат. Ако анализираме и обобщим процесите от втората половина на ХХ век до днес забележим, че в различните периоди на човешкото развитие експанзионистичната политика на част от него се е ръководила от различни мотиви и цели, но средства за нейната реализация винаги са били насилствени. (Таблици 1,2,3)

Непредубеденият анализ на световното развитие през последните две десетилетия показва, че очакванията за по-справедливо разпределение на благата не само не се сбъдват, но дори се отдалечават във времето. Процесите на глобализация увеличиха бедността, неравенството, безправието и ерозираха традиционни културни ценности. Поради засилената междугрупова конфронтация, масовата миграция и разслоението в обществото, днес много хора възприемат глобализацията като начин да се влоши качеството на живот на голям процент от населението на Земята.

Най-съществената критика към сега действащата глобализация е, че тя поражда етническо, религиозно и регионално напрежение. Обяснение на засилващата се съпротива с различие в цивилизационните модели е не само вредно – то е много опасно. Не е ясно какви са били мотивите на Хънтингтън при създаването на неговата теория за сблъсък на цивилизациите, но залегналите в нея постановки провокираха засилено междурегионално напрежение.

Още в основата си постановката на Хънтингтън е погрешна, понеже на Земята в момента има една единствена цивилизация с множество културни пространства в нея. Другите цивилизации все още ги търсим. С постановките в своята теория авторът някак между другото и дълбоко прикрито оправдава бъдещото засилване на конфронтацията в световен мащаб, понеже причините за противоречията са с много дълбоки корени в развитието на отделните „цивилизации”. Тази теоретична постановка неизбежно улеснява създаването на международно съгласувано и мотивирано на идейна (културологична) основа противодействие. Подобно противодействие поражда съпротива от най-категоричен характер, каквато е саможертвата на индивида в името на нещо свято за него.

Таблица 1.

Таблица 2.

Таблица 3.

Динамиката на двата процеса глобализация и тероризъм потвърждава силната зависимост между тях. Развитието на събитията доказва, че провежданият модел на глобализация действа като катализатор на тероризма. Всяко ускореното развитие на глобализационните процеси се съпровожда с нарастваща активност на тероризма. Очевидно, генезисът на този процес се определя от характеристиките на модела.

Динамиката на съпротивата протича по следната схема. Наложеният модел на глобализация изисква намаляване на държавното регулиране на процесите в обществото т.е, отслабване на националната държава. Това е предпоставка за увеличаване на несигурността в населението, което генерира масово недоволство. Във времето недоволството се пренасочва от собственото правителство към присъствието на чуждите икономическите субекти, които на практика определят развитието на страната. В условията на глобализъм тероризмът се проявява като нова нетрадиционна форма на водене на военни действия. При определени условия нарастващото недоволство прераства в организирана въоръжена съпротива. Както посочихме по-горе, различията и границите между въоръжена съпротива, партизанска война, народоосвободителна война и тероризъм са силно размити и тяхното определяне зависи от гледната точка.[7]

Събитията навеждат на мисълта, че в политически и икономически план тероризмът многократно се използва за решаване на породилите се проблеми в глобалистичната политика на отделни субекти в международните отношения. Достатъчно е да се върнем към опита от последните десетилетия, когато за постигане на регионални политически цели дори в Европа бяха използвани услугите на чисто криминални структури и войнстващи религиозни групировки. В последствие някои от тях получиха легитимно политическо представяне в управлението на новосъздадени държави на територията на легитимни такива, членове на ООН.

В други случаи с помощта на външни сили изкуствено беше генерирана “националноосвободителна” съпротива. Формираха се големи добре въоръжени и професионално отлично подготвени въоръжени формирования (Афганистан). “На тъмно” бяха използвани  и структури на организираната престъпност – предимно наркокартелите в Латинска Америка. И понастоящем с негласната подкрепа на съмнителни военни формирования се водят необявени войни на суверенни държави с цел да се свалят управляващите правителства, независимо, че това засилва несигурността в целия регион и т.н.

Съществуващата връзка между глобализацията и международно организирания тероризъм се потвърждава и от изводите в последния доклад на Американската разузнавателна общност, предоставен на новата администрация в Белия дом в началото на месец януари 2009 г. В него се посочват тенденциите от глобален характер за бъдещото развитие на света с висока степен на вероятност. В случая по-интересни са следните цитати:[8]

Светът ще бъде многополюсен. Ще се засилва властта на недържавните субекти – транснационални корпорации, племенни структури, религиозни организации и международни  криминални мрежи.

Към 2025 г. единна „интернационална общност”, съставена от национални държави, няма повече да съществува. Нови играчи с нови правила ще засилят влиянието си. Рисковете ще се увеличат.

Малко вероятно е тероризмът да изчезне към 2025 г. Развитието на технологиите и лесният достъп до тях ще направят терористичните акции по-опасни. Практическите и психологичните последствия от такива атаки ще станат по-интензивни в засиленото глобализиране на света.

Всичко това налага тероризмът и настоящият модел на глобализация да се изследват заедно като процеси в тяхното развитие. Необходимо е да се отчита, че мотивацията за съпротива е изключително силна, когато обектите на глобализация са обособени териториално и са в общо културно пространство. В този случай съпротивата се поставя на идейна (религиозна и културологична) основа. Такъв е случаят с държавите от Близкия Изток.

Крайно погрешно е съпротивата на обществото срещу глобализма еднозначно да се определя като действия против съществуващия ред и срещу провежданата правителствена политика. Ако това продължи ще станем свидетели как антиглобализмът ще бъде определен като форма на тероризъм. Последното е само въпрос на време. Тогава ще стане възможно противодействието на погрешно провежданата глобализация да бъде използвано за генериране на терористична нагласа. По този начин засилването на единия фактор (глобализацията) непрекъснато ще засилва другия (тероризма) и този процес ще бъде в непрекъснато възходящо развитие.

Събитията след 90-те години навеждат на мисълта, че глобализацията не просто поражда тероризъм – тя има нужда от него. Проявите на тероризъм дават основание на глобализаторите да

оправдаят силовото си присъствие на все нови и нови територии. Целта е завладяване и контрол на енергийни източници и природни ресурси, а като предлог (оправдание) за подобно присъствие се използва войната срещу международния тероризъм.

В заключение:

Очевидно, войната срещу тероризма като неконвенционален конфликт по-скоро има политически, икономически и социален характер, отколкото военен. Това е конфликт между държавата и някаква по-добре или по-лошо структурирана организация.

В такъв случай, когато се провеждат антитерористични акции трябва ли да се говори за “глобална война” срещу тероризма? Първоначалното официално обявяване на такава „война” беше предефинирано от следващия американски президент, но независимо от това тя остана като политическа доктрина. Нейното провеждане е характерно с много условности и дава възможност на администрацията да използва неограничени силови средства като задържане, проследяване и непрекъснато засилващ се контрол с тенденцията той да стане тотален. Всичко това се извършва в името на антитероризма, но тези действия често приличат повече на насилие над личността.

Война, при която се налагат визови ограничения и се ограничава свобода на придвижване, отделни личности се преследват с военни сили, дава се парична награда за тяхното залавяне, вкарват се в ареста и дори се измъчват лица без доказана вина, не е конвенционална военна операция и трудно може да се побере в  международните дефиниции за война.[9] Не са безпочвени опасенията, че в бъдеще войната против тероризма може да доведе само до опасно ограничаване на човешките права и индивидуалната свобода, обяснявайки това с необходимостта да се гарантира сигурността на демократичното общество.

По своята природа тероризмът не е социален феномен. Това налага основните протагонисти да отговорят на въпросите: – Постижима ли е целта, както е формулирана понастоящем? Кои политически сили извличат полза от действията на международния тероризъм като краен резултат и чии политически интереси се обслужват от конкретния терористичен акт? Допустими ли са ограниченията на човешките права, индивидуалната свобода и потискащия страх, които на този етап съпровождат войната срещу тероризма?

[9] Lithwick D. , Why wars don't stop terrorism, MSNBC, September 13, 2002,

доцент доктор, преподавател в НБУ и в ЦАСГ

ТЕРОРИЗЪМ И ПОЛИТИКА

(Статията е резюме на предстоящата да бъде издадена монография със същото заглавие)

Въпреки множеството публикации по темата, редица проблеми, отнасящи се до връзките между политиката и тероризма остават неизяснени, както в теоретичен така и в практически аспект. Динамиката на обществените отношения поставя въпроси и изисква отговори, адекватни на конкретната обстановка. Общи и непреходни зависимости безспорно съществуват, но в тяхната интерпретация и по-важното при превръщането им в оперативни програми за действие, неотменно присъствуват актуални потребности, интереси, ценности и цели. Разкриването на този сложен комплекс от взаимни влияния е ключът към намирането на най-правилният подход за ограничаването, ако не за преодоляването на тази опасна форма на политически екстремизъм.

Исторически погледнато, възникването на понятието се свързва с консолидирането на революционната власт във Франция в края на ХVІІІ век, макар че явлението съществува като такова от хилядолетия – от момента, в който човешкият род се разделя на общности, между тях се създават отношения на неравнопоставеност и съвсем естествено възниква стремежът за надмощие. Установяването на новите буржоазни порядки е свързано с честа и бърза смяна на политически модели, радикално разместване на политическите пластове и повишена мобилност на политическите субекти нагоре или надолу в управленческата иерархия, които извикват на дневен ред организираното насилие, за да може в съкратени срокове да се укрепи (или респективно отнеме) властовият монопол.

Всъщност, може би най-сериозният аргумент в окачествяването на тероризма като като вид политическа дейност е неговата обвързаност и като намерение и като реално въздействие с някакъв властови баланс, чрез които се регулират отношенията между общности, на различни нива на тяхното съвместно съществуване, развитие и противопоставяне. Когато дефинира относимостта на едно обществено явление към политиката Г. Фотев го свързва с антагонизма в отношенията между едни или други човешки социални обединения. (2 с.30) Дотолкова, доколкото тези отношения се характеризират както с относителна устойчивост, така и с динамичност и изменчивост, екстремизмът, като инструментариум за тяхното съдържателно оформяне, може и реално се използва и за запазването, и за нарушаването на съществуващото статукво. Характерно обаче за тероризма е, че замяната на центъра на властта, към която той се стреми, не е непременно свързана с овладяването на традиционния властов монополист в лицето на държавата и нейния апарат. В своето научно творчество Луман подчертава, че „политическото” не винаги е тъждествено към държавата. То представлява изключително сложна структура от комуникации, която неизбежно е „ориентирана спрямо държавата”, но не изчерпва изцяло нейното съдържание (3 с. 95)

Религиозният тероризъм, който често се представя като самостоятелна форма на екстремизъм, по същество, не излиза извън рамките на политическото противопоставяне. Религията е средство за осъществяване на властови монопол, макар и по пътя на мирогледно ценностното оформяне на индивидуалото съзнание и доброволното подчиняване на някакъв авторитет, които има виртуална същност. Но на практика зависимостта от трансцеденталното се осъществява чрез реални отношения между хората и социалните групи, неравнопоставени във възможностите си да определят, както собствената си съдба, така и насоките за развитието на общностното цяло. „Различавайки се по природата си от безбройните разновидности на власт, политическата власт е по най-разнообразни начини повлияна от останалите разновидностти на власт и се обуславя също така от разнообразните ресурси на обществото като цяло. Влиянията могат да отидат твърде далеч и да се превръщат по същество в конкуренция на разнородните власти (политическата власт) дори да я подменят, но в такъв случай дадена неполитическа власт започва да функционира като политическа по същество. В типичното  теономическо и теократическо общество религиозната власт функционира и като политическа власт” (2 с. 59) – категоричен е Георги Фотев. В мирогледно ценностния елемент на религиозното мислене е включен къде интуитивно, къде съвсем съзнателно стремежът към запазването на някакъв общностен интегритет, който съдържа широк спектър от компоненти: от традициите и бита до икономическите условия за съществуване. Затова е толкова остра и реакцията на всякакви опити за вмешателство, в това число и в схемата на обвързаност по линията на религиозната зависимост. „Волята за власт е воля за запазване на някакво цяло” пише той. (2 с. 53)

В чисто технологичен план, тероризмът привежда в действие серия от последователно свързани и взаимно предопределящи се форми на обществена активност с политическа насоченост, в която се очертават няколко основни елементи: насилствен акт – промяна на обществените виждания и нагласи със силно преобладаващ емоционално страхов елемент и евентуална готовност за натиск в една или друга посока върху властимащите – реакция на управляващите. Тази обяснителна схема далеч не е чужда на автори, които се опитват да дадът едно по-широкообхватно съдържание на понятието „тероризъм”, еквивалентно на „процес на терор”, включващ в себе си както акта на използването на сила, така и емоционалната реакция и социалните ефекти” (4 p. 248) В каузално-следствената верига безспорно първостeпeнно място заема общественото мнение, което по думите на  Г. Фотев „…представлява понякога твърде устойчив, понякога твърде динамичен дискурсен комплекс, в който имат място разнообразни властови отношения” (2 с. 91) Именно в това си качество, то може да служи и действително служи като транслатор на посланията на екстремистите. Ефектът е заложен и в една друга особеност, която характеризира отношенията управляващи-управлявани в политическия процес. Както правилно отбелязва Т. Томова, в демократичните държави, след като овладеят властовия ресурс на държавата, политиците „престават да схващат себе си като управляващи, което означава че забравят за вертикалните властови зависимости и започват да мислят за линейните (хоризонталните) взаимодействия, в които те са само един от участващите”.(5 с. 74) Чуваемостта на екстремистките послания е в пъти по-голяма, отколкото при нормалния политически диалог, поради съпъстващото засягане на фундаментални човешки ценности: живот, индивидуални и общностни права и свободи, личностен конфорт, лишен от страх и ограничения и т.н. Посочената технологична схема от последователности е, разбира се, по-обща, хипотетична и най-често прилаганата. Тя не отхвърля възможността от съкращаване на веригата, но това в повечето случай е привидно. Верно е, че съществуват практики, при които екстремистите се стремят да постигнат промяна в политическата насоченост чрез ликвидирането на диктатор, политически деец или държавен служител, който я олицетворява. Разчита се на директния страхов ефект, който трябва да мотивира (или демотивира) вземащият управленчески решения на някакво държавническо ниво. Или премахване на стожера, около който се конституира цялата обществено-политическа система в даден исторически момент. Хронологически погледнато, тези тактики са познати по-скоро в миналото и относително по-рядко се срещат понастоящем, поради по-широкото навлизане на демократичните стандарти в обществения живот в повечето страни по света. Дотолкова, доколкото мишена на терористичните действия може да бъде политическа фигура или управляващ,  посредстващото звено от технологичната верига се оказва на пръв поглед частично елиминирано. Не напълно, защото като вторичен ефект от покушението срещу дадена политическа личност, населението също може да бъде повлияно в чисто психически план, а освен това може и да бъде мобилизирано за последващ политически натиск. Хипотетичността и условността на тази технологична схема от последователности, която представлява терористичният акт се потвърждава и в контекста на виждането на Луман (3 с.94) за полицентризма на властовите ресурси в едно общество. Т.е. не би могло да се твърди, че търсеният от екстремистите политически ефект е постигнат само когато се промени държавната политика на най-високо ниво в резултат от оказвания натиск. Чиновничеството играе съществена роля за превръщането на нормативите и политиките в реални практики. По мнение на Вебер, като част от обществото, то не може да не е повлияно в една или друга степен от масовата психоза, предизвикана от терористичен акт, което респективно рефлектира върху неговото поведение, дори и при формалното спазване на законовите изисквания. Освен ако не става въпрос за престъпването на закона, бюрократичният апарат, независимо от неговите нагласи и желания, не може да използва легитимното насилие (за разлика от тези, които се намират на върха на управленческата пирамида) в по-голям обем от предоставеното му такова в рамките на професионалните компетенции. В неблагоприятния случай чувството за несигурност може да мотивира „целесъобразност”, която негласно съботира управленческите инициативи от най-високо ниво, а понякога и като най-крайна форма на съпротива до прибягване към закононарушения и престъпления, израз на индивидуалното разбиране за справедливост. Както изтъква Вебер, „със силата на професионалното знание, умножена по силата на тайната, бюрокрацията може да направи безсилен не само един монарх-дилетант, но и един народ или Парламент.” (6 с.340-341) Тероризмът е такава форма на политическо противопоставяне, при която диалогът или е изцяло прекъснат или комуникацията е до такава степен деформирана, че на практика изгражда погрешно визията за потенциалния противник, определяща от своя страна стратегията и тактиката на противопоставянето и възможностите за решаването на конфликта. Диалогичността, присъща за политическият живот, не се осъществява в нейните традиционни, общоприемливи, легитимни и конструктивни форми. Отношенията между страните в конфликта остават, но комуникацията, която ги обслужва не само не довежда до намаляване на напрежението, а напротив води до неговото задълбочаване. Превес се дава на опосредствеността на информационната връзка, за сметка на прякото договаряне. Ощетени са и двете страни не само материално, но и познавателно. Действията – вербални и невербални – приличат повече на монолог с ултимативен тон, отколкото на желание за намиране на взаимноприемливо решение. Посланията, най-често непълни, неясни, двусмислени и символични, остават недоизяснени, поради невъзможността да се прецизират претенциите, а тълкуването им се извършва от адресата съобразно социокултурната идейно-ценностна система, интереси и обществен статус. Ескалацията на напрежението е резултат, освен от всичко друго, и от недоверието и деформациите във възприемането. (7) Може би най-дискутираният и най-неизяснен проблем е този за «легитимността» или респективно за «нелигитимността» на терористичните действия. С него е свързана в практически план и дилемата: «трябва ли да се преговаря с терористите», както във всеки конкретен случай, така и изобщо. Имайки предвид спецификата на комуникацията между съперничещите за политическо влияние общности при този вид екстремизъм и обстоятелството, че диалогът е иманентна даденост на политическия живот, определено отговорът не е нито прост, нито би могъл да бъде еднозначен. Според Луман дефинирането на универсално съдържание на категорията „легитимност” е невъзможно, а е необходимо да се търси такова в рамките на всяка от социалните системи (3, с. 91). За сега теоретичният дебат по проблема свързва това понятие повече с политическото властване  в рамките на общност, ползваща се с териториална и политическа неприкосновенност т.е. с дейността на държавата и публичните институции. Относително по-малко влияние е отделено на  оценката и възприемането на поведението на другите властови центрове, чието многообразие характеризира модерното общество. Глобализацията, която налага и нов административен порядък, изкарва на дневен ред претенденти за регулативно управленческо въздействие на обществените процеси в световен мащаб. Тук не става въпрос само за многонационалните икономически корпорации, които къде открито, къде подмолно диктуват поведение на суверенни публични субекти, но и за правителствени и неправителствени структури, които претендират за въвеждат задължителни стандарти. Често техните правомощия да моделират поведение са оспорвани, както на концептуално-нормативно, така и на практическо ниво, още повече че въпреки интеграционните процеси, светът си остава структуриран от относително самостоятелни автономни общностни единици, които малко или много се стремят да запазят своята самостоятелност при провеждането на определени политики. Съществуване на наднационални фактори е неоспорим факт, както и обстоятелството, че те се конкурират за властово надмощие на всички управленски нива. Обяснителната схема, която приема полицентричността в разпределението на властовия ресурс в обществото се явява и най-подходящия методологически модел към търсенето на отговора за „легитимността” на терористичното действие. Ислямската религия, с която днес най-често се свързва този вид насилие, също има претенциите, ако не за водеща роля, то поне да бъде един от главните монополисти, формиращи масово съзнание и насочващи поведението на големи обществени групи, разпръснати в различни държави. При това амбициите й трябва да бъдат реализирани в условията на богат идейно-ценностен и поведенчески плурализъм и липсата на централизирано в някаква степен организационно структуриране по подобие на католическата църква. Като инструмент за налагане на политически приоритети в дадено общество (или общност) тероризмът представлява елемент в системата от взаимосвързани и взаимно определящи се политически прояви. При оформянето на същностните характеристики на средствата за разпределение на властови позиции, роля играят два основни компонента, които се съчетават в определено съотношение, без обаче тяхното присъствие да е сведено до нула, в който и да било типологичен модел на политическа активност. Става въпрос за взаимното свързване на насилието от една страна и комуникацията между претендентите за надмощие от друга. Амалгамата между двете конституира поредица от подходи за налагане на общностните интереси и ценности. Хипотетично  подредени върху една права на базата на съотношението на двата елемента в единият край се установяват такива форми на политическо поведение като дебати, избори, преговори и т.н. а другият край се заема от екстремистки прояви като бунтове, метежи, войни и тероризъм. Разбира се, между двете крайности съществуват и преходни форми като стачки, ембарго, гражданско неподчинение и т.н. Ако в единия край диалогът преобладава, а насилието е в по-ограничени размери, то в другия край комуникацията или въобще липсва или тя е деформирана в значителна степен, а съобразяването с интересите и волята на съперника е сведено до абсурд. Много често характеристиките на различните форми до такава степен се покриват, че е трудно да се дефинират точни и категорични граници между тях. От позициите на едно такова твърдение интересно е да се направи паралел между терористичната дейност и екстремистките действия на групи и организации, преследващи от общочовешка и морална гледна точка цели като например антиглобалистките движения, екопротестите и т.н. Към тях могат да бъдат бъдат прибавени и професионално-социални категории граждани, които в определени моменти, недоволни от факта, че управляващите не защитават достатъчно техните интереси или не удовлетворяват техните потребности създават обществено-политически, икономически и правен безпорядък, за да накарат властимащите да ги чуят. Формално погледнато, по стратегическите си цели, те не се различават  съществено от терористичното насилие – да окажат натиск, за да постигнат промени с определена управленческо политическа насоченост. В повечето случай и при тях опосредстващото звено на мултипликатор на посланието и същевременно непосредствена жертва се явява масовото съзнание и широката общественост, чиито лични и имуществени права се нарушават в една или друга степен. Стига се понякога дори до разрушаването и на значителни материални ценности. На „събуденото” обществено мнение се разчита да се превърне в съучастник в използвнето на „недемократичните” подходи за формиране на политика в една или друга област. При това ограниченията за гражданите се налагат не само от организираните (или анархични) действия на екстремистите, но и от официалните власти като реакция на нарушения обществен ред. Имайки предвид, че немалка част от терористичните структури считат за свой успех ответните мерки на правозащитните институции, с които се ограничават правата на населението, ясно се очертават някои идентични елементи от същностната характеристика на единия и другия вид крайни действия. На практика, в повечето случай убийствата и осакатяването на невинни жертви се вписват в тактиката на екстремистите-терористи като опосредстващ инструмент за манипулиране на общественото съзнание, съобразно поставените от тях цели. Но има и утвърдени и доказали се терористични организации, които не залагат непременно на търкалящи се и окървавени трупове и обезумели от уплаха лица, за да стресират обществото и против волята му да го превърнат в свой поддържник или най-малкото да го накарат да ги забележи. Интересен и същевременно показателен за тезата момент е практиката на ИРА (Ирландската републиканска армия) при която след като се постави експлозива се информират първо СМИ и след това и полицията и то още пред взрива да е осъществен. Трудно е да се направят предположения относно съображенията, поради които се отказват от човешките жертви като елемент на натиска, но очевидно в никакъв случай не пренебрегват опосредствуващия ефект – масовата психоза и крайната цел – политически натиск за промени. Като подобна организационно-изпълнителна схема за постигането на въздействие в насочването на управленческите процеси на най-високо ниво могат да се разглеждат и отправените заплахи за убийство на политически и държавни фигури, които в действителност рядко се осъществяват.

Наличието на твърде много общи черти в различните проявления на политически екстремизъм довеждат често до преливането на една форма в друга. Анализирайки особеностите на модерния самоубийствен тероризъм, Pape го разглежда като аналог на международната принуда – „за държавите военновъздушните сили и икономическите санкции са средство за принуда”, „за терористичните групи такъв стават самоубийствените атаки” (Цит. по 1 с. 68) При това в повечето случай използването на свръхнасилие, непровокирано от обстоятелствата е прикрито от апологетична риторика като целесъобразност. На практика обаче се оказва, че равносметката от някои „легитимни” (или претендиращи за такива) форми на политическо насилие като например войната, измерена в материални загуби, човешки жертви и състояние на сигурност, далеч надхвърля последиците на терористичния акт, предизвикал реакцията, проявяваща се като въоръжена интервенция. (8)

След края на националноосвободителните войни, военните интервенции, особено в последното десетилетие, все повече се доближават с характеристиките си до тероризма, отколкото да се различават от него. На практика «относителната релативност на критериите», за която говори Т.Дронзина (1 с. 28), така често се размива, че е трудно и за най-префинената пропаганда да прикрие чисто терористичната насоченост зад военно-тактическата целесъобразност или неизбежните съпътстващи загуби. Нелогично е да се приеме, че електроразпределителните станции и пътническите влакове могат да се разглеждат като обекти с отбранително значение по време на войната срещу Югославия през 1999 г. за да се подлагат на разрушителни удари от въздуха. Crenshaw недвусмислено подчертава, че за тероризма е характерен не толкова стремежа към нанасянето на материални загуби, колкото към отправянето на послание, с което може да се постигне стратегическата цел. (Цит. по 1, с. 37) По-правдоподобно изглежда заключението, че такива, парадирани като само милитаристични действия  могат по-скоро да се окачествят именно като масиран психически натиск върху населението и управляващите кръгове, за да могат да ги накарат да капитулират по-бързо. Вече близо 70 години след края на Втората световна война, сериозна сянка  на съмнение пада върху оправдаността в чисто военнотактически аспект на ядрените бомбардировки над Хирошима и Нагазаки и опустошителните въздушни атаки над Дрезден, превърнали го в руини. «Доктрината на «стратегическите бомбардировки», разработена на Запад през тридесетте години на ХХ век, например, се основава изключително върху ужаса, който масираните бомбандировки на мирното население могат да всеят, за да пречупят правителствата» (9,  с.18)

Усъвършенстването на военната техника влияе върху разрастването на тероризма в два аспекта: от една страна засилва агресивността на държавите, които разполагат с модерен военен потенциял, а оттам и реакцията на противопоставяне с такива средства, с които „слабите” разполагат. От друга страна, увеличава обхвата на чувството на последните в безпомощност и оправдава в собствената им идейно-ценностна система необходимостта от прибягването до краен екстремизъм. На трето място, влияе върху размера на пораженията, които могат да се нанесат и оттам върху медииния ефект от акта и опосредствения ефект по формиране на психоза.

Практиката показва, че държавите с империалистическо поведение в международен план по принцип по-слабо се позовават и ползват стратегическите анализи и програми (10). Луман свързва този дефицит на управленческа рационалност в демократичните страни, които имат претенциите да бъдат едновременно и „държави на благоденствието”, с взаимоотношенията между управление и опозиция, създаващи нагласата решенията да се вземат „с оглед на електоралните ефекти”. „Принципът на противопоставянето” пречи, след като един социален проблем е констатиран, да му се наложи точна дефиниция и да се прокара хомогенно, стегнато и ясно решение. „Принципът на противопоставянето” налага проблемът непрекъснато да се предефинира и предефинира, за да удовлетвори управляващи и опозиция, и медии и публика, така че повече внимание бива отделяно на лозунгите и на начина на представяне, отколкото на оценяването на последствията” (3, с. 228)   Както във вътрешнополитически така и във външнополитически план, когато дългосрочните прогнози се разминават с тактическите интереси и цели, властимащите в такива страни са склонни повече да залагат на принципа „тук и сега” (11), като обръщат по-малко внимание на предвижданите последствия в бъдещето. Особено, що се касае за реализацията на тенденции, които могат да доведат до кардинални промени в рамките на 30-40 и повече години (12).  Разчита се на икономическото, политическото и военното превъзходство, което  може да бъде пуснато в действие, за да се преодолеят „неблагоприятно” стеклите се обстоятелства. Поведението, подчинено на стратегическият замисъл, което предполага и наличието на повече времеви потенциал, предоставя много по-богат арсенал от политически средства за въздействие, отколкото наложилата се незабавна реакция на възникналата ситуация. Когато е изпуснат моментът последователно и продължително да се работи в определена насока, в тактическите „коригиращи” действия по-често възниква необходимостта от използването на насилието, било под формата на военна интервенция, ако условията позволяват или към прибягване до подкрепата на тероризма, екстремизма и подривните операции, за да се прикрие външната намеса.

Нереално е да се очаква елиминирането на тероризма като средство за конфликтно противопоставяне без да се унищожи (или сведе до минимум) политическото насилие въобще, независимо от формите и „целесъобразността”, под които то се явява: военни действия, държавно организирани политически репресии, бунт, гражданска война, преврати, целенасочена маргинализация на цели слоеве от населението, ембарго, в резултат на което измират от глад хиляди хора и т.н. Разумната политика, особено в нейния международен аспект изисква отчитането, преди всяка инициатива, на вероятността от ответна реакция под формата на екстремистко противодействие. Задълбочеността в анализа, предвидливостта и отговорността се налагат с още по-голяма сила тогава, когато трябва да се прибегне към „оправдано” насилие спрямо една цяла общност. Рационалността в подхода към възникналото конфликтно взаимоотношение предполага, както отстояването на собствените интереси и позиции, така и отчитането и съобразяването с тези на противостоящата страна. Алтернативи за компромис винаги съществуват, стига да се преодолее егоцентризма и стремежа към безконтролно властване.

Бележки:

1. Дронзина Татяна – Женският самоубийствен тероризъм, Военно издателство,  С. 2008 год;

2. Фотев Г. – Граници на политиката: социологически трактат, Изд. ЛИК, С, 2001г;

3. Кинг М и К. Торнхил – Никлас Луман за правото и политиката, УИ „Св.Кл.Охридски” С, 2008 год.;

4. Walter Enders Violence and the process of terror, American Sociological Review vol. 29 N 2 (Apr) 1964;

5. Цит. по: А. Кръстева – Българският политик: щрихи към портрета,  НБУ,  С,  2010 г.;

6. Weber M Wirtschaftsgeschichte, Abriss der univetsalen Social und Wirtschaftsgeschichte, Munchen and Leipzig, 1924 s 572-574; Weber M- Parlament und Regierung in neugeordneten Deutschland, in Weber M – Gesammelte Politische Schriften, Tubingen. 1958 s.

7. Майкъл Шуър, дългогодишен разузнавач в ЦРУ и експерт по проблемите на тероризма и Ал Кайда, дава пример как тази организация използва ударът на американците по сайта Ал Неда, за пропагандни цели. Според него мерките им „доказаха способността на американските военни да водят информационна война и със сигурност затрудниха достъпа на мюсюлманите до Интернет. В крайна сметка обаче, ислямистите изтълкуваха атаките като доказателство за страха на САЩ от изявленията на Ал Кайда и потвърждение на твърдението на Бин Ладен, че свободата на словото не е за мюсюлманите. (Шуър М. – Имперската надменноста: защо Западът губи войната с терора, ИК „Новелон” С. 2007 год. с. 109);

8. Твърде спорно е дали „легитимните” военни действия или „нелегитимният” тероризъм имат по голям деструктивен ефект върху отношенията между враждуващите страни и в крайна сметка костват и по-малко разрушения и човешки жертви и то предимно сред цивилното население.  „В доклад на Амнести интернешанъл за действията на Израел в окупираните палестински територии пише, че само за 22 дни по време на военната операция на израелската армия през декември 2008 – януари 2009 г. в ивицата Газа са убити около 1400 палестинци вкл. 300 деца» (А. Тодоров, в.  «Република»,  26/07/2012 с. 15);

9. Шалиан Ж и Арно Блен – История на тероризма: от Античността до Ал Кайда, Леге Артис, С., 2005 г.

10.Изводът по категоричен начин се налага от непоследователната и до голяма степен неадекватна реакция на САЩ и държавите от ЕС на събитията в страните от Северна Африка и Близкият изток в началото на 2011 г. Не по-малко красноречиво затова говорят и резултатите от намесата в Афганистан и Ирак. В своята книга „Имперската надменност” американският разузнавач Майкъл Шуър дава множество доказателства за това, как управляващите в САЩ игнорират оценки и стратегически прогнози, базирани на разузнавателни данни.

11.Позицията по отношение на събитията от „арабската пролет още веднъж недвусмислено го доказват.;

12.Майкъл Шуър дори цитира случай, когато са били елиминирани федерални служители, чиито външнополитически оценки и предупреждения се разминават с официално провежданата политика.

преподавател във ВА „Г. С. Раковски”, бивш съветник на президента на Р България по националната сигурност

ПРОТИВОДЕЙСТВИЕТО НА ТЕРОРИЗМА – ПРОБЛЕМИ, ИЗВОДИ И ПОУКИ

Всички разсъждения, предположения и изводи в този доклад са само мои и единствено мои. Те с нищо и по никакъв начин не ангажират институциите, в които работя или на които под някаква форма сътруднича.

Тероризмът е стратегически риск за страната ни и това означава, че нашата система за национална сигурност трябва да се обърне с лице към този риск и да създава необходимия нормативен, финансов, информационен и човешки капацитет за ранно сигнализиране, превенция, реагиране, противодействие и ефективно овладяване на последиците от него.
В същото време тероризмът е само едно от сериозните предизвикателства пред България и затова не може да се превърне в обсесия за системата за национална сигурност, не бива да я отклонява от другите заплахи и опасности, да консумира твърде сериозен дял от и без това недостатъчните средства на държавата в условията на перманентната криза – управленска, икономическа, финансова, инвестиционна, социална и културна. Факт е, че при наводнения, пожари и аварии през 21 век България е дала 10 пъти повече жертви отколкото всички българи, загинали в т.нар. война с тероризма, която поглъща огромни за възможностите на страната ресурси. Да не говорим, че жертвите от войната по пътищата у нас са 1000 пъти повече от всички българи, които можем да припишем като жертви във войната с тероризма.
В този доклад ще засегна четири теми, пряко или в голяма степен свързани с тероризма.
? Първата тема засяга схващането, че проблемите на тероризма се вписват в радикалния преход, изразяващ се от една страна в навлизането ни в рисковото общество, при което се преминава от гарантиране на сигурността (активна стратегия с фокус превенцията) към управление на рисковете (проактивна стратегия с фокус ранното сигнализиране); от друга страна, той се характеризира с трансформационна промяна на системите за сигурност и техните структури: от йерархична (вертикална) към мрежова (хоризонтална) организация.
По-рано държавата, нейните институции, цели и приоритети, законите, ресурсите й бяха конструирани така, че да обслужват нормалността. На не-нормалността се гледаше като на изключение, като на извънредна ситуация – рядка, екстремална, смятана за нещо, свързано с военно или политическо посегателство срещу установения във, чрез и от държавата ред. Но в обществото на риска и серийно произвежданите несигурности, всеки лошо управляван и реализирал се риск ще води с голяма вероятност до криза и до повишена несигурност, до извънредна ситуация. Извънредността ще се превръща в норма, в правило. Кризите ще са ежедневие. Набира сила процес, при който нормалността и а-нормалността, извънредността и редността („във-редността”) си разменят местата. Нормалността се превръща в рядкост, тя вече става изключение, докато извънредността започва да се реализира като обикновеност, като нормалност, оказва се все по-честа, предвидима, очаквана. Възниква въпросът: Какво, при тази трансформация, се случва с държавата, с нейните структури, закони и ресурси?
Извънредно положение днес може да настъпи при една от следните критични ситуации:
1. Когато е нарушен политическият (конституционният, правният, общественият, социалният) ред от сили извън или вътре в държавата. Това ще наречем Извънредност от Първи тип – извън установения конституционен (правно, законово гарантиран) ред.
2. Когато е нарушен нормалният ход на процесите при извънредна ситуация (бедствие, авария, катастрофа, пандемия, тероризъм, криза, civil contingency, emergency). Това ще наречем извънредност от Втори тип – извън нормалния (естествен) ход на процесите.
И при двата типа извънредности (от Първи и от Втори тип), но особено неотложно това се отнася до извънредността от Втори тип, възникват два въпроса с повишена трудност:
? Може ли в извънредната ситуация да се прилагат нормалните („във-редни”) мерки?
? Ако са нужни извънредни мерки, как те да бъдат контролирани, така че да не се превърнат в редни (във „във-редни”) мерки, т.е. в ново „нормално” законодателство?
? Втората тема е породена от драмата в Осло на 22.07.2011 г., когато психопат, наречен терорист, извърши два акта на насилие — бомбен атентат срещу правителствени сгради в центъра на столицата и нападение с огнестрелно оръжие на младежкия лагер на Норвежката работническа партия, в резултат на което загинаха 77 души и около 100 души бяха ранени.
За да няма разни спекулации, ще кажа: Съгласно съществуващото схващане за тероризма, случилото се в Осло е тероризъм. Ние се осланяме на банализирана дефиниция за тероризма и тя формира нашето мислене. Да, извършителят на тези терористични актове е политически мотивиран! Да, той породи със своите действия страх и стрес, ужас и паника в обществото!
Нека кажа обаче моето Но. Винаги ли, щом престъпник скандира политически лозунги, той е терорист? Кое определя терористичността на действията? Броят на жертвите ли? Значи, ако жертвите са 80-90, то това е тероризъм, а ако жертвите са 8-9 като при „най-обикновена” стрелба в американско училище или супермаркет – това е дело на изместил центъра психар? От тук следва моят въпрос-извод: Не са ли по-скоро някои от тези извършители психопати (като екстремна болест на психиката) или социопати (като екстремна болест на социума)?
Когато акцентират върху политическите мотиви и върху пораждането на масова психоза, експертите създават възможност за твърде обширна дефиниция за тероризма. В тази връзка аз мисля, че да се говори за тероризъм, би трябвало да бъдат добавени още няколко условия.
? Първо, необходимо е да съществува поне някаква степен на ОРГАНИЗИРАНОСТ, на структура. Не казвам, че ако е 1 човек, той е луд, а ако са поне 2, са терористи. Но елементът „организация” е категорично нужен, като допълнително условие да говорим за тероризъм. Когато е налице поне някаква организация, минимум зародиш на организираност, то тогава се прави необходима (но признавам, че тя не е достатъчна) стъпка от шокираща демонстрация на нечии психопатски и-или социопатски малформации към осъзната терористична дейност.
? Второ, необходими са поне известни СПОСОБНОСТИ, капацитет, потенциал да се постигнат политическите цели. От това, че някой ще вземе автомат и ще започне да стреля по хора, политическата система няма да бъде дестабилизирана. В рисковото общество, разбира се, малки въздействия могат да имат големи последици, но все пак, ако говорим за тероризъм, трябва да предположим наличие на някакъв минимум способности за промяна на системата.
? Трето, необходимо е наличието на поне някаква ВЕРОЯТНОСТ ЗА УСПЕХ на предприетите действия и на това, което те несъмнено ще предизвикат като подкрепа сред последователите, съмишлениците, симпатизантите и пробудените от ефекта на действията. Говоря за вероятност. Дори малка, но съществуваща. Ако например шепа безумци се врежат с хеликоптер в 70-я етаж на Empire State Building в знак на несъгласие с войната в Афганистан, това си е чист суициден акт. Ден-два пресата ще го отразява и всичко ще тръгне постарому.
? Четвърто, необходима е поне някаква ИДЕОЛОГИЯ – в идеите, мислите, намеренията и целите! Говоря за идеология, за система от известни рационални виждания – структурирани, оценностени, йерархизирани, логично свързани – как да се устрои обществото. Идеологията, системата от ценности, логическата обвързаност на изповядваните възгледи, вътрешната структурираност на концепцията отличават терориста или бореца за свобода, от болния, от психически неуравновесения, обладания от мании и фобии човек, подвластен на политически мотивирана или на политически „опакована” обсесия, заради която той прибягва до насилие. Ако поставим точната диагноза, ще можем да отделим тероризма от проявите на психопатия и/или социопатия. Само и едва тогава ще изработим ефективна стратегия за борба с него.

Тероризмът е политически феномен.

Тероризмът попада в сложна сфера на политическа дейност за противодействие, изискваща визия, стратегия, лидерство, държавност, обръщане на цялата система за национална сигурност към обществото и отделните негови граждани. Тероризмът е „качен” на стратегическо ниво на противодействие и ангажира много сериозен управленски и институционален ресурс, усилия на стратегическия мениджмънт на държавата.
А когато става дума за психопатия и социопатия, то, както вече бе казано, психопатията е екстремна болест на психиката, а социопатията е екстремна болест на социума. Естествено те могат да се съчетаят, едната води до другата, често имат отрицателен синергетичен ефект, т.е. те не се „събират”, а се „умножават”, влизат в резонанс, взаимно се усилват и ускоряват.
Психопатите трябва да се идентифицират и диагностицират, те трябва да бъдат лекувани в изолиращи ги медицински заведения. Те са обществено опасни и трябва да са под контрол, защото интересите на обществото стоят над интересите и над т.нар. човешки права на психопата.
Социопатите обаче най-често са жертва на обществото и свръхлибералния, ултрапазарен тоталитаризъм, който се просмуква във всяка фибра на човешкото съзнание, поражда аномия, анемия и апатия, създава социални отношения, за които главното са постигането на целите с цената на всичко и на всяка цена, материалният успех, схващането, че човек за човека е вълк.
Разбира се, само защото мнозина от тях са „жертви на системата”, социопатите не могат да бъдат толерирани и оставени да си социопатстват на воля. Но със социопатите не може да се воюва само като се борим с тях един по един. За да ограничим производството на социопати, трябва да си дадем сметка, че те са продукт на обществото. Изградили сме франкенщайнов социум, в който няма нищо свято и твърде много хора се маргинализират, падат на дъното. Обществото ни е болно и то трябва да бъде лекувано, да се санират блатата от егоизъм, да се възраждат за нов живот пустините от безнравственост и се рециклират сметищата от алчност.
? Третата тема е продиктувана от изпълнената с много усилия и жертви Глобална война с тероризма. Борбата с тероризма е огромно предизвикателство, защото тя не само обединява демократичния свят, но поражда проблеми, които могат да го разединят. Тук ще се спра само на няколко основни разминавания в оценките и позициите между демократичните държави:
? „Война с тероризма” или „Борба с тероризма”. „Войната” предполага и прилага Law of War, законите на Войната, а „Борбата” – законите на Мира, Law of Peace. През отговора на въпроса – дали тероризмът е война или е престъпна дейност преминава разделителната линия между възгледите за средствата на борбата с тероризма в САЩ и Европа. Според САЩ това е война с тероризма и трябва да се води главно с армия и със специални части. Според Европа това е борба с тероризма и трябва да се води основно с полиция и със специални служби.
? „Терористи” или „Борци за свобода”? Може ли да се слага знак на равенство между тях? Кога, при какви условия е приемлива и дали изобщо е приемлива употребата на насилие?
Когато се опитваме да си изясним какво е тероризъм, акцентът при употребата на насилие трябва да се слага не само на това „Какво се прави?”, а и „Защо се прави?”. Ако насилието се използва за да се създава хаос, да се разрушава нормалният ход на нещата, да се налага своята воля, култура, идеология и идентичност над другите, тогава това е тероризъм. Но ако насилието се прилага за постигането на Свобода (от робство, чуждо управление или налагане на чужда култура, идеология, идентичност), тогава имаме не Терористи, а Борци за Свобода. Разделителната черта минава през категоричната неприемливост да се разрушават съзнателно животът, здравето и собствеността на невинни хора. Нека изтъкна, че тази разделителна черта е прокарана чрез гениалното допълнение на родените по нашите земи богомили към Теорията на справедливата война, формулирана от великия европеец св. Августин Блажени. Той казва: „Войната е справедлива, когато каузата, за която тя се води е справедлива”. Богомилите обаче добавят хуманистично: „Войната е справедлива, когато каузата, за която тя се води е справедлива, но и в справедливата война трябва да се воюва по справедлив начин”.
? Ликвидиране на терористите или ликвидиране на коренните причини за тероризъм? Според някои политици и експерти, тъй като съществуването на терористите е факт, трябва преди всичко да се стремим да ликвидираме както тях, така и техните групировки и спонсори. Според други политици и експерти, трябва да са „атакуват” преди всичко коренните причини, пораждащи тероризъм. Да вземем например връзката между бедността и тероризма. Елитите в развитите държави налагат тезата, че няма пряка връзка между бедността и тероризма и че бедността сама по себе си не води до тероризъм. Разбира се, бедността не е достатъчно условие за тероризъм – има бедни народи и общества, които не прибягват до тероризъм. Но въпреки това бедността е условие, макар и „само” необходимо за тероризъм. Тя е водеща сред коренните причини за тероризъм. Ето защо трябва, наред с останалите коренни причини да бъде „атакувана”, намалявана, премахвана, иначе ще произвежда все нови и нови терористи.
? Сериозни различия между Европа и САЩ има и по това дали Ислямът е по същността си обременена с тероризъм религия. Европейското разбиране е, че нито една от религиите не е изначално обречена да ражда тероризъм и да проповядва насилие. Ние трябва да уважаваме всяка религия, която в своята същност е хуманистична. Такъв е и Ислямът. Но не трябва да си затваряме очите за религиозните елементи в мотивите и действията на ислямските терористи. Нужен е анализ – вътре в тази велика религия – защо тя често е използвана по деструктивен начин. Впрочем ние сме длъжни да признаем, че нито една религия не е чиста исторически по отношение на насилието. Преди да се обръща навън и да се опитва да променя света, всяка религия трябва да се обърне навътре в себе си: може би отговорите, които търси са и там.
? Четвъртата тема е посветена на поуките и изводите от терористичния акт в Сарафово.
Терористичният акт бе насочен срещу Израел, но се случи на българска територия. Което още веднъж предупреждава, че всяка държава с ограничени ресурси за влияние и сигурност, трябва да води онази външна политика, която може да си позволи, противодействието срещу която може да контролира и последиците от която може да понесе. Иначе външната политика може да се превърне в стратегически риск за националната сигурност. Сравнително малките държави не бива да се опитват дори да играят в световната политика ролята на тревата, върху която се струпват слоновете. Защото както на африканските племена е много добре известно, дали слоновете водят любовна игра или се бият, все едно накрая тревата бива изпотъпкана.
Случилото се в Сарафово е пробив в системата ни за национална сигурност. След всички сериозни възражения по отношение на реагирането при кризи и бедствия, след много тежките проблеми в борбата с „обикновената” престъпност, след острите критики на ЕС за борбата с организираната престъпност, ние бяхме свидетели на очевиден провал в борбата с тероризма.
Противодействието на организираната престъпност и тероризма е от особена важност за националната сигурност. Нашите полицейски и разузнавателни служби са в криза: те страдат от слаб мениджмънт, неефективни закони, неадекватно ресурсно обезпечаване и 23-годишен кадрови погром. В управлението на тези служби трябва да се прилагат високи технологии на мениджмънт, да се заменя командването с координация, централизацията с децентрализация, реактивното действие с проактивно. Жизнено важна е менталната и манталитетна революция у стратегическите мениджъри на държавата – те не трябва да гледат на властта като на голям чук и да виждат всички проблеми като гвоздеи, а да овладяват един нов език – управление на риска, ранно сигнализиране, превенция, диагностика на уязвимостите, защита на критичната инфраструктура. Неефективно управляваната система за национална сигурност също може да се превърне в стратегически риск за националната сигурност.Специалните служби не са някакви безгласни, подръчни и на ръчно управление обслужаващи и слугуващи служби. Те дават софтуера на управлението и така правят властта по-зряща, по-зорка и по-прозорлива.
Науката е доказала – ако управлението на сложна социална, самоорганизираща се система (вкл. обществото), има уязвимост с „дълбочина” (мащаб) на уязвимостта 5%, то вероятността да бъде пробита тази уязвимост не е линейна (5%), а е нелинейна (25-50%). Т.е. допуснем ли условия за пробив на системата си за сигурност, то тя ще бъде пробита с голяма вероятност.
В заключение, ние сме както жертви на тероризма, така и негови причинители – защото не можем да овладеем хиперпазарния, ултралиберален, мегапотребителски икономически модел, който плоди социални, морални, психически и интелектуални маргинали. Ето защо вероятно Западът сам да произвежда тези, които после взривяват неговите (т.е. и нашите) автобуси. Не правя апокалиптични предсказания, а искам да кажа, че вината за тероризма не е само у тях, тя е и у нас. Западът губи от това, че смята своите ценности за единствените възможни, само защото той притежава най-силните армии, най-мощните армади и най-модерните ескадрили.

Главен комисар от резерва инж. Слави Райков, издател на сп. “Професионал”

ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ НА ТЕРОРИСТИЧНИ ЗАПЛАХИ

Днес светът е подчинен на нов икономически ред, белязан със знака на глобализацията. Той се характеризира с възникването и функционирането на единен световен пазар, изграждането на световна финансова система, а границите между държавите все повече губят значение. Транснационалността е все по-отчетливо проявяваща се черта в съвременните отношения, като оказва въздействие върху всички области в обществения живот на обществото. Новият световен ред обуславя обаче и нов вид престъпност – глобалната във всичките й форми.

Отмина времето, когато тероризмът се проявяваше като локално явление, т.е. обхващаше отделни региони от света. Днес той все по-отчетливо придобива глобални измерения.

Глобализацията и все по-задълбочаващата се интернационализация на тероризма

са неоспорим факт на нашето съвремие, обусловен от разширяването на международните връзки и взаимодействие в различните области. Терористичната дейност днес е широкомащабна и се провежда независимо от държавните граници. Мотивацията на терористите е тясно свързана с протичащите глобални процеси, когато много често политическата конюнктура взема връх. Във връзка с това е и въздействието на съвременните условия в международен и вътрешен аспект върху дейността на терористичните организации.

Познаването на съвременните тенденции в работата на терористичните организации позволява на службите за сигурност да градят ефективна система за противодействие и най-вече за предотвратяване на тази изключително опасна дейност.

Може да бъде обобщено, че съвременният тероризъм се обособява като значим фактор със социалнополитическо значение за конкретни държави и в световен мащаб. С него се съобразяват държавните и политическите структури на властта, световните и регионалните организации. Обобщавайки съвременните проявления на тероризма, е необходимо да подчертаем неговия глобален характер и широкомащабната дейност, развивана от международните терористични организации, наличието на връзки и тясно взаимодействие помежду им, прецизно изградената им структура от ръководещи (обикновено дублирани с цел постигане на абсолютно възпроизводство) и оперативни звена, подразделения за разузнаване (една от задачите на тези звена е да придобиват агентура в правоохранителните и правозащитните служби, включително и в службите за сигурност) и контраразузнаване (последните имат предназначение да спрат в зародиш стремежа на службите за сигурност да осъществяват агентурно проникване в терористичните организации), бойни групи и групи за прикритие (предоставят надеждно укритие на извършили терористичен акт), звена за подбор на кадри.

Глобализацията на съвременния тероризъм, основаваща се на близките връзки и координацията между терористични организации от еднакъв идеен тип, е неговата най-ярко проявяваща се характеристика. А това не дава ли основание вече да се говори за наченки на формиране на международно терористично общество, където общият враг е консолидиращият това общество елемент? А общият враг е известен – западното демократично общество, включително Израел.

През последните години най-ярко проявяващите се тенденции в развитието на международния тероризъм са свързани с нарастващата войнственост между големи религиозни общности (религиозно-политически тероризъм), използването на оръжие за масово поразяване (ядрен, биологичен и химически тероризъм), използването на високите технологии (т.нар. компютърен тероризъм) от все повече терористични организации, а и от отделни лица.

Противодействието на евентуални терористични заплахи на територията на Р България е необходимо да започне с дефиниране на основните направления на дейност:

– Ранно предупреждение – анализиране на тенденциите за заплаха от извършване на терористична дейност на територията на РБългария или подготовка на такава дейност, чиято реализация е замислена да бъде осъществена на територията на друга държава.

– Недопускане изграждането на терористични организации за извършване от тях на терористична дейност на територията на страната ни и подготовката на терористични актове, чиято реализация е замислена да бъде осъществена на територията на друга държава.

– Действия на държавните институции в кризисни ситуации, предизвикани от извършването на терористични актове с цел минимализиране последиците от заплахата.

– Прецизиране компетенциите на службите, имащи функции и задачи да противодействат на терористични заплахи и очертаване рамките на правомощията, координацията и взаимодействието между тях.

В национален план за ефективното противодействие на терористичните заплахи, следва да се вземат предвид няколко изключително важни условия:

? Придобиване на предварителна информация, анализ и превенция за недопускане на терористични заплахи на територията на Р България;

? Активност на структурите и звената призвани да противодействат на евентуални терористични заплахи;

? Съобразяване на националната ни антитерористична стратегия с международното законодателство, регламентиращо борбата с тероризма;

? Съответствие между задачите, правомощията и ресурсното осигуряване на компетентните да противодействат на тероризма държавни органи и неправителствени организации;

? Прецизна диференциация на функциите и задачите на антитерористичните звена в нормална и извънредна обстановка;

? Вариативност на противодействието на терористичните заплахи, т.е. наличие на различни модели на противодействие, насочени към недопускане на терористични актове или минимизиране на последиците от вече извършен терористичен акт;

? Съгласуваност на действията с международни и регионални антитерористични структури, както и между компетентните национални държавни органи и неправителствени организации.

Изхождайки от многоаспектността на терористичната дейност, при разработването на антитерористичната стратегия за противодействие на терористични заплахи е целесъобразно да се отчитат следните особености и варианти за противодействие:

? При извънредна обстановка (например след извършен терористичен акт) неминуемо могат да бъдат наложени известни ограничения на основни права и свободи на гражданите (забрана за придвижване в определени райони, затваряне на държавните граници и пр.).

? Принципи на водене на преговори с терористи (при възникнала евентуална необходимост – например задържани от тях заложници или отправени заплахи за взривяване и пр.). Това изисква, от една страна, предварително да бъде определена група, в която да влизат освен експерти антитерористи и психолози и висши ръководни служители от службите за сигурност, а от друга, предварително да се прецизира правната аргументираност на евентуални обещания, дадени в хода на преговорите.

? Прецизиране на съотношението между прилагането на сила при обезвреждане на терористи и психологическото въздействие върху тях. Под психологическо въздействие следва да се разбира мотивирането на терористите към отказ от извършване на терористичен акт (например чрез задържани от службите за сигурност техни съмишленици, съучастници или близки, т.нар. тактика на контразаложниците.)

? Определяне на допустимите предели на прилагане на сила при неутрализиране на терористи.

? Някои други особености, произтичащи от специфичния характер на противодействието срещу тероризма, осъществено от службите за сигурност.

Дейността за разработването и реализацията на антитерористична стратегия е целесъобразно да бъде институционализирана, т.е. необходимо е да бъде формирана експертна група, работеща на мултидисциплинарен принцип, подчинена пряко на министър-председателя на страната или на негов заместник. Тази експертна група би могла в бъдеще при формирането на международна антитерористична организация да участва в нейната работа.

След очертаване насоките за противодействие на терористичните заплахи и особеностите, с които те следва да бъде съобразени, е необходимо да изведем и основната цел.

Тя следва да бъде: недопускане на терористична дейност на територията на Р България, както и неутрализиране на последиците от вече извършен в страната ни терористичен акт, включително и неутрализиране проявите на синдрома на последиците от насилието.

След като вече е очертана основната цел, е необходимо да се пристъпи към изпълнението на следните мероприятия:

1. Да се изведат и ясно дефинират задачите, чрез чието решаване ще бъде осъществена целта;

2. Да се институционализира антитерористичната дейност, т.е. да се създаде организационната структура за противодействие на тероризма;

3. Да се разработи ефективна антитерористична стратегия;

4. Да се дефинират правомощията на антитерористичната структура и нейните съставни звена, основаващи се на националното и международното законодателство;

5. Да бъдат ясно дефинирани функциите на всички звена, включени в антитерористичната структура;

6. Да се организира информационното осигуряване, необходимо за ефективното противодействие на тероризма;

7. Да бъде планирана антитерористичната дейност на базата на перспективни и текущи планове;

8. Да се очертаят рамките за координиране и взаимодействие между звената, включени в антитерористичната структура, от една страна, а от друга, между тях и външни звена;

9.Да се дефинират контролните функции при антитерористичното противодействие;

10. Да бъде планирано и да се реализира обучението на кадри, ангажирани с антитерористичното противодействие (ръководни и оперативни кадри, групи за водене на преговори с терористи, кадри от силовите структури, както и от останалите институции, компетентни да противодействат на терористичната дейност – противохимична, противобиологична, противорадиационна защита, дори и кадри от средствата за масово осведомяване).

Изключително важно условие за ефективно противодействие на евентуални терористични заплахи е да бъде разработена система за своевременно реагиране и превенция с цел недопускане (предотвратяване) на терористичен акт. Тя трябва да предвижда възможност при получаването на сигнал за подготвен терористичен акт, изпълнителските звена да получават необходимата санкция да действат за недопускане на терористичния акт направо от органа, оторизиран да дава подобни санкции (например от ръководителя на националната антитерористична структура).

Субординационният принцип в тази структура трябва да допуска „прескачане“ на ръководните инстанции, намиращи се между преките изпълнителски звена и органа, оторизиран да дава необходимата за действие санкция. Всичко това следва да бъде законово регламентирано.

 Генерал-лейтенант от резерва Кирчо Киров,бивш началник на НРС

НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ В СВЕТЛИНАТА НА ЗАПЛАХИТЕ, ПРОИЗТИЧАЩИ ОТ ГЛОБАЛНИЯ ТЕРОРИЗЪМ

Глобалните асиметрични заплахи са комплекс от процеси, които оказват влияние на глобалната, регионалната и националната среда за сигурност. Международният тероризъм, разпространението на оръжия за масово унищожение, организираната престъпност, обстановката в страните с неефективна държавност, дълготрайните въоръжени конфликти, кибертероризмът, заплахите срещу снабдяването с енергия и енергийни източници, природните бедствия и свързаните с това рискове за сигурността и др. са фактори, които застрашават националната и международната сигурност.

Настъпиха значителни промени в идеологията, мотивацията и средствата за постигане на целите от терористичните организации. Развитието на технологиите и свързаното с това нарастване на възможностите за причиняване на големи човешки и материални щети промениха основните направления на действие и мащабите на терористичните актове.

Предпочитаните от терористите способи са насочени към нанасяне на удари в стратегически райони на света и последващо ангажиране на вниманието на световните медии. Чрез бързо и широко разпространение в медийното пространство и Интернет на информация за съответните терористични актове и групировки се постига глобализиране на ефекта от терористичната дейност и се създават възможности за популяризиране на действията на извършителите. Това превръща съвременния тероризъм в мощно средство за постигане на стратегически цели и определя характера му на глобална заплаха за сигурността.

Традиционното деление на тероризма на национален и международен постепенно губи досегашното си значение. Причина за това е нарастващата роля на етническия и религиозния фактор за разпространението на тероризма, както и наличието на връзки между различните етнически, религиозни и мигрантски общности, които са на територията на повече от една държава.

Засилва се религиозно мотивираният тероризъм, който се основава на фундаментализма, фанатизма и религиозно противопоставяне. Основен рисков фактор в тази насока безспорно е ислямският фундаментализъм, целящ по същество интегрирането между религия, държава, политика и тероризъм. В този смисъл има стремеж към инструментализиране на ислямската вяра от фундаменталистите с цел противопоставяне на основните европейски ценности, увеличаване на дистанцията на мюсюлманите от останалата част на обществото, създаването на „ паралелни общества“ и оттам все по-голямо засилване на влиянието на ислямския фундаментализъм.

Забелязва се тенденция към постепенно засилване на етническия или етно-сепаратисткия тероризъм. В бъдеще той би могъл да се превърне в заплаха, подобна по мащаби на религиозно мотивирания тероризъм.

Важно направление на терористичната дейност е т.нар. технологичен тероризъм. Независимо от конкретните му форми на проявление (ядрен, химически, биологически, радиологичен и т.н.) той се базира на активното използване на достиженията на високите технологии за терористични цели.

Развитието на технологиите прави възможно специфични средства за унищожение на големи групи от хора или материални блага да могат да преминат от доскоро изключителното владение на отделни държави в ръцете на групи от хора или дори на отделни лица. Реалният риск от прояви на различни форми на технологичен тероризъм, предизвикани от отделни групи или индивиди определя асиметричния характер на терористичната заплаха за сигурността.

Развитието на новите технологии и съвременните методи за комуникация води до постигането на по-високо ниво на организация на различните терористични групировки в различни региони на света.

Киберсферата е една от най-интересните конфликтни области, както за държавите, така и за терористите. Ударите на кибертерористите могат да бъдат насочени срещу управляваните с компютърни системи банки и търговски системи, електронното обслужване, управляваните с компютърни системи газо и нефтопроводи, електроразпределителни мрежи, системите за контрол на земния и въздушен транспорт, телефонните системи, военните системи за комуникация и логистика и др.

Това налага интернационализирането на мерките за борба срещу тероризма. Необходима е политика на комплексно противопоставяне и превантивни действия както срещу глобалния тероризъм, така и срещу целия спектър от съвременни рискове и заплахи за сигурността.

Съществени са връзките и взаимодействието между отделните видове глобални заплахи. Тази тенденция е най-ясно изразена във взаимодействието между тероризма и организираната престъпност. Терористичните групировки активно използват съществуващите нелегални канали на престъпните мрежи за трафик на наркотици, хора и оръжие. Методите на организираната престъпност за „пране на пари“ се използват от терористичните организации за финансиране на дейността им.

Същевременно организираните престъпни групи използват елементи на терористични методи, като създаване и поддържане на нестабилност в даден регион, задълбочаване на икономическите проблеми, отслабване на държавните структури и др.

Слабостта на отделните държави в административен, икономически и политически план създава благоприятна среда за проникване на организираната престъпност в държавната и политическа система. Това проникване от своя страна улеснява и подпомага дейността на терористичните структури, включително по отношение на логистичната им подкрепа за извършване на терористичен акт.

И през второто десетилетие на ХХІ век тероризмът ще остане една от основните заплахи за международната сигурност, в т. ч. за сигурността на Република България и държавите – членки на ЕС. Терористичните движения стават все по-добре организирани, свързани със защитени комуникационни мрежи и са готови да си послужат с насилие, за да причинят значителни материални и човешки щети. Борбата с тероризма ще бъде продължителна и предполага решително използване на разузнавателни, полицейски, правоохранителни, политически, финансови и информационни ресурси, както и на специална международна антитерористична система за своевременно предизвестяване на възникналите кризисни ситуации. За неутрализиране на съществуващите и възникващите нови заплахи и рискове от глобалния тероризъм е необходимо и за в бъдеще да се засилва тенденцията за сътрудничество между държавите като се отчита водещата роля на ООН, ЕС, НАТО и ОССЕ.

Тероризмът ще продължи да бъде дългосрочна заплаха за сигурността, тъй като проблемите, които генерират радикалните идеологии трудно могат да бъдат решени през следващото десетилетие. Нараства заплаха от „вътрешния“ аспект на тероризма в европейските държави, а една от главните причини за това е радикализацията в мюсюлманските общности в Европа. Пред европейските правителства стои задачата да работят за дерадикализацията на мюсюлманските общности и спечелването на подкрепа вътре в общностите за борба с ислямския екстремизъм.

Действията на терористични групи в европейските държави показаха засиления интерес на международния тероризъм към континента и повишиха рисковете за международната и националната сигурност. В изпълнение на стратегическите си цели за разширяване на зоната на сигурност около Европа, ЕС съсредоточи вниманието си върху развитието на обстановката в Западните Балкани, Черноморието, Близкия изток и Африка.

Средата за сигурност в Югоизточна Европа (ЮИЕ) се определя от процесите на европейската и евроатлантическата интеграция, активното двустранно и многостранно сътрудничество и различните механизми за изграждане на доверие и прозрачност в областта на сигурността. На фона на процесите на глобализация нарасна значението на региона като стратегическо свързващо звено между Европа, Близкия изток и Азия.

Същевременно в ЮИЕ съществуват рискове и предизвикателства за сигурността, най-добре изразени в Западните Балкани. Въпреки тенденцията на постепенно стабилизиране, регионът продължава да бъде зона с потенциал за генериране на дестабилизация в Европа. Все още съществуват нагласи и предпоставки за ескалиране на етническото противопоставяне. Негативно влияние върху международната сигурност оказват нестабилната икономика, безработицата, високото ниво на организираната престъпност и корупцията, връзките между криминални и политически структури и др. Потенциална остава и заплахата от глобалния тероризъм предвид на участието на страни от региона в антитерористичната коалиция.

Европейската и евроатлантическата перспектива на Западните Балкани е необходимо условие за гарантиране на стабилността и регионалната сигурност. Тревога будят действията на екстремистки и престъпни групи, проникването на уахабити от други региони и разпространяването на радикалния ислям. В Косово има риск от възникване на напрежение, а отделянето му от Сърбия и признаването за държава беше най-сериозното предизвикателство за страните от региона и международната общност.

Анализът на тенденциите в средата за сигурност на Черноморско-кавказкия регион показва, че те ще запазят своя противоречив характер. Проблемите на сигурността в т.нар. замразени конфликти (Южна Осетия, Абхазия, Нагорни Карабах и Приднестровието) ще се запазят и в бъдеще и не е изключено те да се проявят отново, което може да застраши в някаква степен националната и международна сигурност. Сблъсъкът на интереси в енергийната област ще запази риска от възникване на неочаквани кризи, което може да повлияе негативно върху енергийната сигурност на страната ни. Гарантирането на надежден контрол на морската ни граница, която е външна граница и на ЕС, изисква създаване на механизми на взаимодействие между всички черноморски държави, респективно между техните компетентни органи и служби за сигурност за гарантиране на сигурността на региона.

В Близкия изток и страните от Персийския залив се запази висока степен на напрежение и нестабилност, породени от предизвикателствата на арабско-израелския конфликт, както и активността на терористичните организации. Очерта се трайна тенденция към засилване на ролята и влиянието на някои ислямистки организации в арабските страни. Продължи периодичното дестабилизиране на положението в държавите с най-големи запаси от енергийни ресурси.

Събитията в Близкия изток и Северна Африка в края на 2010 г. и началото на 2011 г. съществено промениха обстановката в региона и създават обективни условия за активизиране на радикални ислямистки организации.

Обстановката в Азия се определя от наличието на конфликтни огнища и нестабилни държави и проблеми в отношенията помежду им (религиозни, етнически, гранични и др.). Главните рискови фактори са религиозните и етническите противоречия, сепаратизмът и екстремизмът, политизирането на исляма, бедността и високата безработица. Особено негативно отражение върху регионалната среда на сигурност оказва напрегнатата обстановка в Афганистан предвид на вътрешнополитическата неустойчивост, терористичните нападения на опозиционните въоръжени групи, увеличеното производство на опиум, дейността на организираната престъпност, корупцията, бавното икономическо възстановяване и тежките социални и хуманитарни проблеми.

Средата на сигурност в Африка се характеризира с нарастваща нестабилност, породена от многобройните конфликти с ниска и средна интензивност и появата на нови. Повечето от тях са на териториална или племенна основа. Значителни заплахи за сигурността в Северна Африка генерираше повишената активност на терористични организации (,,Ал Кайда в ислямския Магреб“, „Мюсюлмански братя“ и др.).

Радикалният ислямски тероризъм, който в редица случаи е част от етническите конфликти, се преориентира от шиитския модел към сунитския. Рязко се увеличи броя на терористичните акции на ислямските терористични организации в много арабски и мюсюлмански страни – това важи с особена сила за Ирак, където основната част от терористичните актове са извършвани от сунити.

След терористичния акт в Ню Йорк на 11 септември 2001 г., който тази година отбелязва своята 10-та годишнина, терористичната мрежа на Ал Кайда продължава да бъде основна заплаха за международната сигурност. Най-голяма степен на заплаха представляват екстремистките мюсюлмански групи. Лидерите на Ал Кайда ще продължават да използват Пакистанските погранични райони за база, от която ще комуникират с оперативните клетки в чужбина и ще обучават и радикализират екстремистки настроените мюсюлмани и ще ги подготвят за бъдещи терористи.

Ал Кайда ще продължи да планира терористични атаки, насочени към стратегически, икономически и инфраструктурни цели, с цел масови безредици, разрушения и страх.

Основната заплаха в Европа са Ал Кайда и сунитите, които се завръщат от тренировъчните лагери в Пакистан, за да извършат терористичен акт в Европа или другаде по света. Мюсюлманите в Западна Европа са около 20 млн. души. Тяхната социална, политическа и икономическа интеграция не е на необходимото ниво и това спомага екстремистките пропагандатори в тяхната дейност за набиране на нови членове на организацията и тяхната последваща радикализация, проповядвайки радикалната версия на Исляма. Най-опасна заплаха за Европа са екстремисти, които са второ и трето поколение мюсюлмани с европейско гражданство, но с екстремистки убеждения.

Тероризмът или асиметричното противопоставяне се използва от по-слаби военно, финансово и икономически държави и групи с цел да се ескалира или поддържа дадена криза или конфликт. Успешното неутрализиране на подобни прояви изисква съвместни антитерористични операции на държавните и международните структури и пълноценно взаимодействие в международен план за запазване на глобалната сигурност.

Разузнавателните служби на отделните държави винаги ще играят основна роля в прогнозирането и превенцията на международния тероризъм, организираната престъпност, пролиферацията на ОМУ, опасни технологии и др. форми на световни заплахи.

Ползотворното международно сътрудничество на разузнавателните и контраразузнавателни служби, независимо от различията във вярата, региона, държавното управление, законодателството на съответната държава и др., ще бъде основа за противодействие на тероризма в глобален мащаб и основа за установяване на траен мир в света.

бивш началник на отдел “Контраразузнавателно обезпечаване” в НРС, автор на книгата „Из лабиринтите на българското разузнаване“

БАЛАНС НА СИЛОВИ И ПОЛИТИЧЕСКИ СРЕДСТВА ЗА БОРБА С ТЕРОРИЗМА.

Намирам за особено похвална и навременна инициативата за провеждане на настоящата теоретична конференция. Нашата общественост болезнено понесе терористичния акт от 18 юли 2012 г. на летище Сарафово край Бургас, при която загина български гражданин, 6 израелски туристи и сериозно бе накърнен престижът на страната ни като туристическа дестинация в разгара на летния сезон. Тревогите от случилото се продължават и българската общественост е  в тревожно очакване дали компетентните органи ще успеят да изпълнят докрай професионалните си задължения да разкрият и накажат виновните за случилото се. Тук наред с изявени научни работници в областта на тероризма, присъстват и опитни специалисти, макар много от тях вече бивши, участвали активно в предотвратяване и разкриване на терористични актове. Те могат да споделят опит и да кажат полезни неща, стига да има кой да се вслуша в тях.

Аз не се считам за специалист по проблемите на тероризма. Моята работа в българското разузнаване съвпада с периода на най-острото противопоставяне между Изтока и Запада в годините на студената война, когато тероризмът стана една формите на противоборството. До промените от 1989 г. в разузнаването ни нямаше специализирано звено за борба с тероризма. С това се занимавахме главно в отдела за външно контраразузнаване. Случи ми се през 1982 г. и да участвам пряко в ликвидиране на последиците от терористичен акт, когато полски турист отвлече във Виена самолет на нашата авикомпания, извършващ чартърен полет по линията летище Сарафово, Бургас – Варшава, с 68 туристи на борда и екипажа. От тези позиции и лични наблюдения имам впечатления, които бих искал да споделя.

Съвременният свят е обременен от много тежки, трудно разрешими проблеми, но като чели най-голямото му бреме е тероризмът. Не минава ден без някъде по света да не бъде извършен терористичен акт. Тероризмът изскочи от тесните национални рамки и стана международен. Специалистите все по-често говорят за наличие на международен терористичен интернационал. Терористичните организации натрупаха опит и ресурси, създадоха кадри, настаниха се в ниши, от които трудно могат да бъдат изтласкани. Сега терористите разполагат с възможности, които им позволяват постоянно да менят формите и методите си на работа и да разнообразяват арсенала от средствата, които използват. Няма да е пресилено ако се каже, че някои терористи и терористични групи добре познават формите и методите на работа на правозащитните и правоохранителните органи, проникнали са в тях и боравят с информацията им. Това им позволява да заобикалят традиционните защитни механизми на обществото и дълго да остават неразкрити и ненаказани.

По много причини, поради историческата си съдба и географското си местоположение в центъра на вечно размирните Балкани, България е генерирала тероризъм и сама е била обект на терористични актове. Ако някога се напише история на световния тероризъм мястото на България никак няма да е завидно.

През април 1903 г., в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание, българските революционери – македонските българи Павел Шатев, Владо Пингов, Димитър Мечев, Орце Попйорданов, Петър Манджуков и други, известни в нашата история като “гемиджиите”, или “солунските атентатори”, според оценката на Гоце Делчев „стряскат ханъмите в Солун, помитат без помен Банк отоман империал и раздрусват из основи прогнилата турска империя“, са първата регистрирана в Европа организирана терористична група.

Отвличането през 1902 г. в местността Предела от македонските войводи Яне Сандански и Христо Чернопеев, между планините Рила и Пирин на американската мисионерка мис Хелен Стоун, заедно с придружителката й Екатерина Цилка, е първото посегателство, първи терористичен акт срещу американски граждани извън територията на САЩ. Сега на американците това им се случва почти всеки ден и не учудва никого, но тогава месеци наред занимава балканската, европейската и световната общественост, до щастливата развръзка с освобождаване на заложничките срещу 14 500 турски лири откуп, използвани след това за закупуване на оръжие за нуждите на съпротивителното движение в Македония. Убийството на сръбския крал Александър Карагеоргиевич през 1934 г. в Марсилия при официалната му визита във Франция от българина Владо Черноземски е квалифицирано като престъпление на века и се сравнява с убийството на американския президент Кенеди, извършено тридесет години по-късно.

Счита се, че мафиотите на Ал Капоне в много от акциите си копирали методите на действие на своите български колеги, които до деветнадесетомайския преврат от 1934 г., безнаказано вилнеят по софийските улици и изтребват голяма част от интелектуалния елит на България. “Сивите вълци” в Турция и „Фракция Червена армия“ на западногерманските терористи от групата Баадер-Майнхоф имали за своя настолна книга при обучение на членовете си книгата на Митка Гръбчева „В името на народа“.

В днешно време, стряскащ за българската общественост е не само атентатът от Сарафово. По брой на отвличанията на глава от населението с цел откуп, които за всеобщо удовлетворение напоследък намаляха, България сигурно държи едно от челните места в Европа. Ежедневие са палежите на коли, обирите, взривове на офиси и саморазправа поради неуредени бизнесотношения. Правозащитните и правоохранителните органи сякаш са се примирили със случващото се приемат го за нормално и не са в състояние да се преборят с този вид престъпления.

В международен план представата за България като страна генерираща тероризъм, основателно или не, е негативна. Вината за това е на цялото българско общество. Ние сме лесна мишена за много наши противници. Никак не е случайно,че на българи се приписва подпалването на Райхстага, атентатът срещу папата, заразяването на деца със СПИН в Либия и др. В годините на социализма по инерция, наслоявана с години, на България и нейните специални служби се приписваха всички земни грехове за връзки с терористи, терористични организации и движения. Специалните служби на тоталитарната ни държава отдавна са разградени, но тероризмът около нас и по света не намалява.

Справедливостта изисква да се каже и дебело да се подчертае, че в годините на социализма на българските органи за сигурност бе забранено под каквато и да е форма, под какъвто и да е предлог, да контактуват с терористи и терористични формирования и да ползват услугите им. С нас търсиха контакти турските “Сиви вълци”, към които някога е принадлежал и терористът Мехмед Али Агджа, западногерманската терористична организация “Фракция Червена армия” и някои други терористични формирования, но стремежите им бяха отклонявани.

Италианските “Червени бригади” бяха отвлекли и държаха изолиран в своя конспиративна квартира американския натовски генерал Дозиер, носител на най-секретна информация за НАТО и на няколко пъти, по различни оперативни канали ни предлагаха без всякакви предварителни условности да ни го предоставят на място извън Италия, което им посочим. Предложението им бе отхвърлено категорично.

Българските органи за сигурност в годините на социализма не използваха тероризма като средство за решаване на оперативни задачи. Нашите противници обаче не се церемонеха с нас. Те, без угризение на съвестта, ни приписаха атентата срещу папата, подаваха ни фалшиви сигнали за терористични атаки срещу България, изясняването на които костваше изразходване на голям финансов ресурс и човешки потенциал. В световната практика на борба срещу междунардния тероризъм няма аналог на предоставеното право на командоси посред бял ден да ловят терористи от групата Баадер – Майнхоф по плажовете на Слънчев бряг,  в разгара на туристическия сезон. Немските власти не само, че не оцениха жеста, но и не спазиха договорката операцията да се запази в пълна тайна. Веднага след кацането на самолета със заловените в България терористи на немска земя организираха шумна пресконференция, резултатът от която бе нашите задгранични представителства няколко месеца под ред да са като в обсада. Благодарение на взетите мерки, разминахме се само с взривяването на офиса на смесената българо-френска фирма Данюбекс в Париж.

В модела за борба с тероризма както у нас, така и в световен мащаб има нещо сбъркано, не съвсем в кръга на нещата. Има увлечение тероризмът да се бори силово. Повече от усилията са насочени към заклеймяване на терористите и техните актове, към преследването им с всички възможни средства Това естествено е неизбежен елемент от борбата с тероризма. Известно е обаче и правилото, че насилието винаги поражда насилие и това трябва да се отчита. Тероризмът не следва да се използва като средство за разрешаване на каквито и да са спорни, нерешени проблеми.

В увлечението за силова разправа с тероризма, рядко се задава въпросът кои са причините, които го пораждат. Не смятам, че македонските българи, гемиджиите, млади, интелегентни, в разцвета на силите си, в далечната 1903 г. са загинали до един по сокаците на Солун от любов към фойерверките или показна, героична смърт. Тяхната саможертва е бунт срещу една велика неправда, наложена от Великите сили на България с Берлинският договор от 1878 г., погребал за винаги мечтите на българите за национално обединение.

Основните огнища на тероризъм и днес са в кризисните райни, там където тлеят и с години не се решават справедливо проблемите на цели страни и народи, там където се прилагат двойни стандарти в международното право. Израел завладя сирийски и палестински територии и няма сила, която да го накара да ги освободи. Американският държавник Кисинджър и ръководителят на Палестина Арафат получиха Нобелови награди за мир за отрегулиране на процесите в Близкия изток, но от това регионът не стана по мирен и не престана да е основен генератор на терористични актове. Турция през 1974 г. окупира Северен Кипър и няма намерение да се изтегля от там.Не ми е известно срещу Турция, агресор по всички параграфи на международното право, да са прилагани някакви ограничения или налагани международни санкции, както това са прави срещу други страни. Войните срещу Ирак и Авганистан не само не спряха тероризма, но го отприщиха и признаци за овладяването му няма. Взривоопасна е обстановката в Либия, където наскоро жертва стана американския посланик, в Косово и на някои други места.

Политиците и държавниците са в правото си да искат от специалните служби да борят тероризма, но той   успешно може да се бори и с политически средства като се ликвидират огнищата на напрежение и не се допуска възникването на нови критични точки.

България като малка страна, с ограничени ресурси и силно уязвима поради географското си местоположение на границата между исляма и християнството, трябва да бъде по-прецизна във външнополитическите си ходове. От както сме в НАТО няма случай да сме отказали участие в чуждестранни мисии в кризисни точки на света. Дадохме коридор за въздушни нападения срещу Сърбия, което сърбите скоро няма да ни простят, бихме се в Ирак, сега сме в Афганистан. На нашите политици и държавници е нужна повече мъдрост, вслушване в гласа на обществото, съобразяване с националните интереси и националната ни сигурност, при всеки външнополитически ход в кризисен регион на света. Критикуваме тоталитарната ни държава за сляпо подчинение на Москва, участие в потушаването на Пражката пролет и др., а сега сме по-големи послушковци и не отказваме нищо на новите си съюзници. Нашата съседка Гърция отдавна е пълноправен член на Европейския съюз и НАТО, но не участва нито в бомбардировките срещу Сърбия, нито във войната в Ирак. Да се надяваме, че след злополучния урок от Сарафово, българските държавници ще бъдат по прецизни при вземането на решения в подкрепа на една или друга кауза, като отчитат преди всичко националните интереси на страната.

Основната тежест в борбата срещу тероризма изнасят органите за сигурност на страната. В годините на прехода те са на постоянен прицел. Подмени се изцяло съставът им. Сигурно в тях вече не е останал нито един служител от времето преди промените от 1989 г. Смениха се поколенията, наруши се приемственоста. Опитът на старите поколения не бе предаден на новото попълнение и то само трябваше да налучква правилния път. Добри специалисти в органите за сигурност не могат да се изградят само в школи. Процесът на постигане на висок професионализъм е дълъг, мъчителен, до момента когато се натрупа опит и се придобият практически умения и навици.

Постоянните критики срещу старите тоталитарни служби се отразяват индиректно негативно и на авторитета на сегашните служби. В България думата агент стана нарицателна, омразна, отблъскваща. В тази обстановка службите трудно могат да мотивират хора да работят за тях. А агентурата е била и ще си остане основно средство в работата на специалните служби и недостатъчността й трудно може да се компенсира с използване на технически средства или легални и полулегални източници на информация.

Законът за досиетата добър или лош се прилага по начин, който вреди на органите за сигурност и на обществото като цяло. Информацията от архивите се поднася избирателно, сензационно, тенденционно. Много достойни хора неоснователно се омаскаряват. Изнесоха се имената на дипломатите и духовниците, свързани с бившата държавна сигурност, а когато става дума да се изнесат имената на кредитните милионери и служители на фалиралите банки, много от които имат вина за сегашното изключително тежко икономическо състояние на страната, въпросът се протака и се умува дали няма да им се нарушат личните права.

Въпросите около архивите на бившата държавна сигурност трябва да се оставят на историците и протичащите по тях български граждани. Постоянното заиграване с архивите вече повече от двадесет
години не е печеливш ход нито за органите за сигурност, нито за
българското общество. Българското общество е уморено от конфронтации,
противоборство и противопоставяне. В повече от страните в преход
въпросът отдавна е изчерпан и свален от дневния ред. Докато ние си
играем на архиви, досиета и нищим кой какъв е бил, всички ни
изпревариха в икономическото си развитие, задминаха ни по стандарт на живот, а ние кретаме след тях и като опашкари на Европа.
В годините на преход гражданственост доби думата ченге и с нея се
дамгосват всички служители на специалните служби. Тази дума не е
българска, тя е чуждица в българския език и в тълковните речници е
упомената като презрително прозвище на лош полицай. Аз апелирам към присъстващите тук представители на средствата за масова информация да я изхвърлят от употреба. Това ще бъде един добър жест и акт на добронамереност към служителите на реда и сигурността, които носят големи отговорности и чието ежедневие никак не е леко.
Личното ми мнение е, че напоследък българските специални служби
започват да се окопитват, да работят по-професионално и по-резултатно.
Разбира се, това са косвени впечатления, основаващи се на външни
наблюдения и официално протичащата информация. Тези положителни тенденции нашата общественост и ние като представители на гражданското общество трябва да подкрепяме. На широката публика не трябва да се поднасят само пикантерии от черните криминални хроники, а и за успешните, резултатни операции, за оперативните работници и ръководители, които стоят зад постигнатите резултати. Ние като граждански сдружения трябва да застанем и зад протестите на служителите на МВР за по-достойно заплащане на труда им и подобряване условията им на работа. Укрепването на авторитета на органите на сигурността,
признанието на труда им в борбата с престъпността несъмнено ще ги
стимулира в работата им. Навсякъде по света служителите в специалните служби са сред най-високо платените държавни служители и България, въпреки икономическите трудности които изживява, не трябва да прави изключение.

В заключение искам да кажа, че българските органи за сигурност се нуждаят от координиращ звено, не само в работата против тероризма, а в цялостната си дейност. Специалните служби са устроени така, че ревниво пазят тайните си, съперничат си, не се доверяват лесно една на друга. В годините на социализма  всички бяхме под една шапка, в едно министерство и въпреки това координацията не винаги сработваше. Сега в България се нароиха доста самостоятелни структури и общо координиращо звено между тях е повече от необходимо. Това в никакъв случай не трябва да е щатно разводнена бюрократична структура. В Германия това се осъществява от координатор с ранг на министър, пряко подчинен на канцлера. В други страни навярно нещата са решени по друг начин. Има положителен опит в много от страните – днешни наши съюзници, който трябва да се проучи и използва.

бивш зам.-началник на Дирекция “Международен тероризъм” в ДАНС, от Националния антитерористичен и антикриминален фронт

МЕЖДУНАРОДНИЯТ ТЕРОРИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ, НОВИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА. ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ НА ЗАПЛАХИТЕ

Благодаря за предоставената възможност да се върна на темата за тероризма, борбата с него и на противодействието на съвременния Международен тероризъм, особено погледнато от позициите на гражданското общество!

В последните месеци доста се поупражнявахме в медиите (като позиция на граждани). Моето твърдо убеждение е, че тези упражнения, най-вече трябва да се водят в специализираната общност, а ние с въпросите, които задаваме и доброволната помощ на гражданските ни формирования, да подпомогнем дейността на службите. Безспорно повод за всичко това е терористичния акт в Сарафово от това лято, но поводът е едно, а друго е анализът на причините довели до него, или усъвършенстване на системата за противодействие и т.н.

Това, което в миналото сме правили по разкриване на терористичната заплаха и на международните терористични организации, поради настъпилите в света промени е изключително различно от сегашното състояние. Няма я „Световна революция”, няма я ИРА, ЯЧА, „17 Ноември”, така, че това са вече спомени. За тях историци и теоретици могат да говорят и ако се възродят старите такива да търсим противодействието.

Разказването на спомени може и да не е много умно, но аз си спомням, че на един от годишните ни отчети един отговорен другар постави въпрос, защо в последните няколко години в Службата се занимаваме само с агентурата, кандидатите и делата и предложи веднъж завинаги да решим този въпрос…. Сега очевидно въпросът е решен, политическата класа разобличи агентите и като следствие от това и от службите вече трудно можем да очакваме ефективна работата с агентура, кандидати, а това е ключовият въпрос за цялостната работа и по тероризма.

Нормативна база, регламентираща дейностите по противодействие на тероризма и взаимодействието между НРС, Служба „ВИ”-МО , ДАНС, НСО, МВР и другите е толкова общо формулирана, че май не върши работа и това води и до неефективна работа по делата (затова и те като отидат в съдебната фаза – падат). Беглият преглед на структурите, които работят по терора показва, че всеки си прави каквото му хрумне, а подготовката на състава, включително и в специализираните учебни структури, почти отсъствува.

Преди повече от година т.н. Комисия  по досиетата издаде един сборник от документи, наречен „Международният тероризъм в досиетата на ДС”, поне него да го бяхме използвали. Може би за това и премиерът сподели оценката си, че в миналото е имало по-ефективно противодействие на тероризма.

Тероризмът, като социално-политическо явление и особено след 11 септември 2001 г., вече е фактор в международния живот и нито една държава не е в състояние ефективно да противодействува на този вече международен проблем самостоятелно. С очевидното задълбочаване на противоречията между бедните и богатите страни, с очевидното задълбочаване на социалната несправедливост в международен мащаб, този фактор все повече ще засяга и нашата страна – независимо от това какви определения ще му дадем ние – международен, вътрешен или какъвто и да е. Според мен важното е да направим системата си по-ефективна и да търсим ефективно международно сътрудничество и съвместна дейност по предотвратяването и проверката на данните за заплаха.

Европа е приела своята стратегия, определения и класификация и е време и ние да го направим и от там насетне да развиваме системата за противодействие.

Да се концентрираме обаче върху международния тероризъм. /Безспорно това е едно остаряло понятие, свързано най-вече с идеологическото противопоставяне преминало в историята преди повече от 20 години. В  днешния глобален свят, не само тероризмът, но и много престъпни форми се отличават с международния си характер, поради което аз считам, че използването на понятието „международен тероризъм” е спекулативно и се използува основно за да се скрием от отговорност. Оплетени в заиграването на международен и вътрешен тероризъм, ние само се оправдаваме за неефективното противодействие на тероризма. За да сме ефективни в противодействието на тероризма, а и като страна членка на ЕС и НАТО трябва да работим със съответните стандарти. Защото, когато примерно в Испания се получат данни за трафик на оръжия и взривни вещества от български екстремисти, трудно бихме могли да формулираме къде е заплахата – дали за Испания или за България, или за международната общност. (Понятието е добило гражданственост и аз считам, че то има смисъл, за обучението и подготовката на състава и във връзка с международните групи, организации и мрежи подозирани в съпричастност с тероризма.)

Това според мен е една от новите и най-отличителни черти на организацията и противодействието на тероризма в днешния свят и е основно предизвикателство за Р България.

Според оценката на ДАНС (в отчета от пролетта на 2011 г.) – цитирам: … „Международният тероризъм е ключов проблем и най-сериозна и дълготрайна заплаха за страната и региона, … Обявяването на България за легитимна цел, във връзка с активното й участие в операциите по стабилизиране на Афганистан, показва, че присъствието на българския военен контингент в този регион продължава да бъде фактор за терористична заплаха.”…. Въпреки тази официална оценка аз смятам, че

основната заплаха са опитите за етнизиране на вътрешнополитическия живот

и инспириране на етническо напрежение и опити за дезинтегриране на етническите групи от единната българска нация. В чисто теоретичен план искам да обърна внимание на релацията етнос – религия – идеология –радикализъм – екстремизъм, водещ чрез безнадежност и отчаяние към тероризма.

В днешния гробален свят и с глобализацията на политиката се стигна до стесняване сферите на дейност на малцинствените групи и повишава рисковете от увеличение на престъпленията на насилствена основа, свързани с чужденци на териториите на други държави. (Това според мен не е онзи тероризъм на старите международни терористични организации  (МТО), а конгломерат от дейности на чужденци, мигранти и вътрешни елементи.) Това постепенно води до създаване на нови по-малки и отцепнически екстремистки групи или отделни личности. Те се отличават с гъвкава и по-елементарна структура и установяване на “корпоративно сътрудничество” с местни криминални елементи и са по-трудни за детектиране като цели. С все по-широкото използване на глобалната мрежа на Интернет тези групи получават все по-широки и виртуални възможности за осъществяване на престъпна дейност, включая и в киберпространството. Това налага изключително тясно взаимодействие и координация на усилията между ДАНС и МВР и разработка на методики и признаци за детектиране на съответната активност, за всеки един от „занаятите” в МВР.  Пример в това отношение е „Ал Кайда”. Тяхното „ноу-хау” се пренася и в терористичните крила на „Хизбулла”, а предвид резултатите от т.н.”арабска пролет” можем да го очакваме в новопроявяващи се групи симпатизиращи на „Мюсюлмански братя” и др. Безспорно трябва да се готвим и за посрещане на нови миграционни вълни и бежанци, идващи от Близкия Изток и да търсим в тях проявните форми на тероризма. (За сега очакваме такива от Сирия, но не е изключено гамата да се увеличи чуствително и с други.) С особено внимание трябва да се отнасяме и към данните на руските служби, че към терористичното „ноу-хау” на „Ал Кайда” се включват и дейности като предизвикване на палежи и саботажни действия, приличащи на аварии и бедствия.

Докато говорим за гореизброените групи от Близкия изток, които в миналото познаваме, като „Мюсюлмански братя”, „Хамас”, „Палестински Ислямски Джихад”, „Генералното Командване на НФОП” или за тези на Хизбулла” и множество други, трябва да отчетем, че там традиционно сме имали история, възможности и опит. Особено внимание в противодействието на терористичната активност, обаче трябва да обърнем към групата на т.н. „рускоговорящи” – чеченци, дагестанци и др. , без да забравяме, че исторически арменците са имали своята дейност у нас.

В миналото страната ни беше ангажирана и като терен за действие на Японската Червена армия; не бива да пренебрегваме въобще активността на екстремисти и терористи от Далечния изток и тук визирам, не само ЯЧА, но и групи от Индонезия, Тайланд, Тайван и най-вече Китай.

Особено внимание с оглед терористичната заплаха считам, че трябва да обърнем и на страните от Балканския регион. В миналото беше регистрирано и се работеше по гръцките терористични групи. Сега предвид обстановката в Гърция и индикацията за екстремистки действия, би следвало да мислим и търсим заплахите и риска от подобна дейност. Считам, че тук не трябва да пренебрегваме и активността на групи от Македония, Сърбия, Албания и Автономно Косово.

В предходното изложение споменах, но тук смятам, че трябва да обърнем особено внимание на подготовката и организирането на противодействие по прояви на кибертероризъм. Нека си дадем сметка, че тук сме изключително уязвими.

От всичко досега изложено, аз смятам, че трябва да съсредоточим усилията си към разработване и въвеждане на Национален механизъм за противодействие на тероризма, в това число и на международните терористични организации, мрежи и групи, т.е за всяка една от структурите на специализираната общност да е ясно какво прави по тероризма- първо за разузнавателната общност, за ДАНС, за МВР, за следствието и т.н, та чак до това, как гражданското общество може да участвува в този механизъм. Защото поне до момента аз не познавам и не знам органа, който разработва, вменява и контролира изпълнението на задачите на тези структури.

Този въпрос нашият Форум (НААФ) поставя неколкократно и ще продължаваме. Хубаво е да се пишат стратегии/имам предвид Стратегията за  Национална сигурност/, освен слабости и пропуски, тя даже финансово не  е обезпечена. Има и Национален план за противодействие на тероризма, но той е „хартиен”. Имаме и някакви структурни звена за противодействие на тероризма, но те не отговарят на актуалните нужди и отношенията между тях не са регламентирани, като начин на работа, взаимодействието и координацията, за да работят в паралел. От друга страна в материалния наказателен закон, макар и непълно има текстове за борбата с тероризма, но от процесуална гледна точка, отсъствуват множество елементи правещи борбата с тероризма по ефективна. В този механизъм трябва да се включи и дейността на частните охранителни структури и доброволните формирования.

Това са според мен основните проблеми в противодействието на тероризма, включително и по международната компонента и те са предизвикателство за изграждане на по-ефективна система за сигурност.

Полковник от запаса Юлий Георгиев е дългогодишен служител в българското контраразузнаване, директор на Националната служба за сигурност (1995-1997 г.). Член на НАС и СОСЗР. Основател и председател на Управителния съвет на Фондация Риск Мениджмънт Институт – България, преподавател в магистърска програма „Национална сигурност” – катедра „Международни отношения” на УНСС – София по дисциплините „Управление на риска в сигурността” и „Международна и национална сигурност”.

АКТУАЛНИ ПРОБЛЕМИ ПРЕД УПРАВЛЕНИЕТО НА РИСКА ОТ ТЕРОРИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ

Юлий Георгиев – Полковник от запаса Юлий Георгиев е дългогодишен служител в българското контраразузнаване, директор на Националната служба за сигурност (1995-1997 г.). Член на НАС и СОСЗР. Основател и председател на Управителния съвет на Фондация Риск Мениджмънт Институт – България, преподавател в магистърска програма „Национална сигурност” – катедра „Международни отношения” на УНСС – София по дисциплините „Управление на риска в сигурността” и „Международна и национална сигурност”.

Опитът на най-добрите винаги е бил полезен и затова необходим във всяка една човешка дейност. В сферата на сигурността – особено в противодействието на международния тероризъм, практическият опит на лидерите е с много висока стойност, тъй като неговото осмисляне и прилагане в непосредствената вътрешна институционална практика безспорно носи значителни предимства за държави като България, които разполагат с по-ограничени ресурси за развитие на собствения си национален антитерористичен потенциал. В известен смисъл без споделянето и позоваването на този опит е невъзможно равнопоставеното участие в международното сътрудничество в тази област и въобще в колективните системи за сигурност като НАТО и Европейския съюз. Благодарение на него не само нашата страна, но и всички останали държави от международната антитерористична коалиция разширяват значително способностите си за ефективно действие, разкриват нови възможности за по-добра ориентация и правилно отношение към развитието на обстановката в различните конфликтни точки в момента в света.

Разбира се, този опит не следва да се копира изцяло и безкритично. Все пак той е постигнат в други условия, в много случаи в строго специфична вътрешна и регионална среда за сигурност, различни от нашата, и отразява строго идентични национални особености. В редица случаи той е непосредствен резултат и от преследването и противоборството на несъвместими помежду си геополитически интереси и цели. Затова възприемането на опита на САЩ, НАТО, ЕС и Русия в борбата с тероризма трябва да се прави много внимателно, задължително след оценка на приложимостта му в български условия. Бихме постигнали повече полезни ефекти при положение, че този опит бъде проучван и осмислян в контекста на националния ни интерес и собствения ни опит и традиции. Това би позволило, изпълнявайки най-добросъвестно ангажиментите си в НАТО и Европейския съюз, България да бъде по-активна при формирането на собствена позиция, с която да влияе позитивно за усъвършенстването на общата антитеррористична политика на евроатлантическата общност. Такава възможност нашата страна има и сега и то с пълно основание, след като стана обект на кървава терористична атака през тази година.

Предвид тези съображения, ми се струва, че е по-правилно да се опитаме да се откъснем за момент от зависимостите на геополитиката, колкото и трудно да е това, и да погледнем към контратероризма от позицията на

конструктивния прагматизъм, т.е. да го разглеждаме и анализираме като чист технологичен процес в неговата национална рамка.

Тази отправна точка ни позволява да си създадем обективна представа за антитерористичния потенциал на България и способностите й да управлява риска от тероризъм и да откроим съществуващите проблемни области.

Общо взето, трябва да се подчертае, че органите ни за сигурност разполагат с необходимия капацитет да реализират възприетия от НАТО и ЕС комбиниран стратегически подход за противодействие на международния тероризъм, който се състои в едновременното реализиране на комплекс от мерки в три основни направления:

1. Проактивни действия за неутрализиране на източниците на терористичните заплахи.

2. Възпиращо въздействие върху условията за съществуване, развитие и дейност на терористичните организации и мрежи – икономическа база, източници и схеми за финансиране, връзки с организираната престъпност и други.

3. Създаване на ефикасни защити по отношение на потенциално възможните цели на международния тероризъм – военни, политически и граждански обекти, критичната инфраструктура и др.

В състояние сме да изпълняваме нашите отговорности като страна – външна граница на Европейския съюз, и да не допускаме проникване на наша територия на лица, подозирани в участие в терористична дейност или свързани с терористичните организации, както и да предотвратяваме използването й за логистична подкрепа от структурите на международния тероризъм.

Независимо, че бяха сериозно повлияни от непоследователните, разпокъсани и противоречиви реформи в продължение на повече от 20 години, службите ни за сигурност съхраниха и развиха способности за противодействие на тероризма, за което заслужават положителна оценка. Те биха могли да бъдат още по-резултатни, ако се преодолее продължаващото негативно влияние на системните рискови фактори с определящо значение в тяхната дейност, като:

– липсата на достатъчни финансови, технически и материални ресурси;

– непрекъснатото съкращаване на оперативните информационни източници (агентурния апарат) и снижаване на коефициента им на полезно действие, което глобализацията между впрочем направи повсеместен проблем;

– подценяването на приоритета на агентурната дейност и превенцията;

– съществуващите проблеми с мотивацията на служителите.

Тези рискови фактори благоприятстват постоянния риск от снижаване на ефективността на органите за сигурност, борбата с престъпността и охраната на обществения ред.

Справянето с този риск в контекста на противодействието на международния тероризъм изисква да се предприемат неотложни мерки за преодоляване и на технологичното изоставане на институциите ни от системата за сигурност.

Спешна необходимост съществува от внедряването на най-съвременните технологии за обработка на данни, както и на контролни системи, чрез които да се извършва в реално време високоскоростна идентификация на подозрителни лица, визуализация, установяване на действителната им самоличност и др.

Същевременно трябва да се отбележи и една друга проблемна област. В резултат от смяната на политическата и икономическата ни система органите ни за сигурност и охрана на обществения ред се отказаха от тоталния подход за наблюдение и контрол върху вътрешната среда за сигурност. В хода на раздържавяването на собствеността те преустановиха изпълнението на функциите си и по охрана и опазване на сигурността в организациите, прехвърляйки ги на техните нови собственици, които в повечето случаи нямаха необходимия опит, както и нужните ресурси за организиране на модерни вътрешни системи за управление на риска и сигурността. Този процес засегна в значителна степен обектите от критичната инфраструктура, които не само че са постоянна цел за атаки на международните терористични организации, но и са особено уязвими от стихийни природни бедствия, крупни промишлени и екологични аварии и катастрофи, в състояние да предизвикат разстройство на нормалните условия за живот и в отделни случаи сериозно да дестабилизират обстановката в страната. Проблем се явява и обстоятелството, че все още България не е създала и внедрила единен организационно-структурен модел за управление на защитата на критичната инфраструктура. В момента се изгражда такъв само за обектите на европейската критична инфраструктура на наша територия. Не е хармонизирано напълно законодателството в тази област, където регулацията се осъществява фрагментарно или едновременно, но разнопосочно чрез цяла група закони. Не са изградени и не функционират достатъчно ефективни механизми за антитерористичен надзор върху сигурността на обектите от критичната инфраструктура.

Продължаваме да бъдем уязвими и по отношение на кибертероризма и киберпрестъпността, защитата срещу които изисква огромен ресурс, също така непосилен за нашата страна на този етап.

Надеждата е, че значителна част от посочените чисто организационни проблеми ще бъдат преодолени след приемането на подготвяния проектозакон за управлението и функционирането на системата за сигурност на страната, който в момента е на етап публично обсъждане.

В това отношение е крайно необходимо да се възползваме от опита на безспорния лидер в защитата на критичната инфраструктура – САЩ. Там през 2003 г. всички действащи структури в тази сфера бяха обединени в национален Център за защита на критичната инфраструктура. Неговите правомощия са свързани с идентифицирането и оценката на настоящите и бъдещи уязвимости и заплахи за инфраструктурата, извършване на ранно предупреждение и реализиране на превантивни и защитни мерки. От значение за нас е и подходът им към защитата на киберпространството. То се определя като „невралгичната точка” на критичната инфраструктура. Опитът на САЩ в антитерористичния надзор също може спокойно да бъде приложен и в България.

Неизползвани напълно са и собствените ни резерви за укрепване на националните способности за противодействие на международния тероризъм и защитата на критичната инфраструктура.

Все още у нас се подценяват възможностите на рискмениджмънта в службите за сигурност, борба с престъпността и охраната на обществения ред, както и на равнището на управление на системата за сигурност на страната.

Съвременната концепция за управление на риска намира широко приложение в сферата на управлението на всички обществени системи в развитите демократични страни. Тя е полезна за системата за сигурност с това, че генерира изключителни възможности за наблюдение, контрол и въздействие върху средата за сигурност. Прилагането й гарантира по-голяма концентрираност за постигане на поставените цели, по-рационален разход на ресурси, повече прагматизъм и креативност спрямо променящите се условия на средата за сигурност.

Концепцията за управление на риска създава обективните възможности и условия за непрекъсваема систематична навременна реакция на рисковете и заплахите за националната ни сигурност, която се основава на по-доброто разбиране на природата на риска и по-целенасоченото отношение към него. Наред с това тя създава и условията и предпоставките за постоянно проактивно отношение към предизвикателствата, рисковете и заплахите за националната ни сигурност.

Концепцията за управление на риска гарантира по-високо ниво на организационно-технологичната дисциплина при реализирането на дейностите по опазването на сигурността, обществения ред и борбата с престъпността, както и по-голяма прецизност по отношение на присъщите рискове в системата за сигурност на оперативно равнище.

На последно място, но не и по значение – процесът на управление на риска гарантира рационалност и прецизност при формирането и вземането на решенията по националната сигурност.

Други, неизползвани напълно възможности за укрепване на националните ни способности за ефективно противодействие срещу международния тероризъм и особено за защита на критичната инфраструктура има в сферата на управлението на човешките ресурси.

През последните 20 години вследствие на трансформациите на армията, службите за сигурност и полицията значителна част от служителите в тях бяха освободени или се пенсионираха в ранна възраст. Повечето се вляха в охранителните фирми, чийто състав доближава численост от над 100 000 души; други се включиха в по-малобройните структури за корпоративна сигурност. За разлика от частните охранителни фирми, чиято дейност бе регулирана чрез Закона за частната охранителна дейност (ДВ, бр. 15/2004 г.), структурите за корпоративна сигурност в публичния и непубличния сектор продължават да работят без унифицирана правна и функционална рамка, без единна методология. Трябва да се осигури развитието им като подсистема на системата за сигурност на страната, като се регулират нормативно взаимоотношенията им с институциите за сигурност и обществен ред. На практика това е един крупен и нерационално използван досега национален човешки ресурс, който с неизискващи особени усилия от държавата може да се използва по-целенасочено и ефективно в защитата на обектите на критичната инфраструктура, респективно и за противодействие на международния тероризъм. Може да бъде използван и за обучение на населението и персонала на тези обекти. Така ние ще се приобщим по-пълноценно към съвременните тенденции в развитието на корпоративната сигурност и ще почерпим най-полезното от опита на развитите демократични страни, което ще има позитивно отражение върху способностите на страната ни за борба с тероризма.

генерал-майор от резерва, бивш директор на Служба “Военна информация” – МО

ОПИТЪТ НА САЩ, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ, НАТО, ЕС И РУСИЯ В БОРБАТА С ТЕРОРИЗМА

Предполагам, че няма да изненадам никого с констатацията, че националните стратегии за контратероризъм  отговарят изцяло на националните интереси и приоритети на съответната държава, в зависимост от оценката за степента на заплаха и конкретния източник. Прави впечатление обаче конкретната практическа насоченост и съпровождането им със също толкова конкретни планове за действие. В коалиционните стратегии се наблюдава влиянието на съответната държава с най-голямо влияние и тежест – за НАТО- САЩ, и за ЕС-Великобритания.

Освен това искам да направя едно уточнение, че както в националните, така и в коалиционните стратегии много внимателно се борави с понятията „терористични групировки” и „терористи”.  По-скоро се говори за милиции, бунтовнически, съпротивителни или враждебни групировки. Причината за това са законовите ограничения при използването на военна сила. При нас използването на тези понятия е доста по-свободно.

Като основна заплаха е посочена Ал-Кайда и свързани с нея съпротивителни групировки, изповядващи същата идеология.

Поради ограниченото време и доста по-познатата проблематика няма да се спирам върху Стратегическата концепция на НАТО.

Контратерористичната стратегия на САЩ от юни 2011 г. е със срок на действие от 2,5 години. Основна нейна същност във външен аспект, отразяваща вижданията на администрацията на президента Обама е борбата с  враждебни и терористични групировки чрез нанасянето на прецизни удари от въздуха чрез безпилотни летателни апарати и действия на силите за специални операции. Особен интерес, поне за мен, представлява една постановка от преамбюла на концепцията, където се казва, че ”всяка подобна стратегия е толкова ефективна, колкото ефективно са ангажирани хората с нейното прилагане”.

Според изявление на съветника на президента Обама по въпросите на контратероризма  и вътрешната сигурност Джон Бренан от юни 2011 г. (който през юли т.г. посети и нашата столица), стратегията на Ал-Кайда е да въвлече САЩ в дългосрочни, скъпоструващи войни, които да ги изтощят финансово и да възпламенят масови антиамерикански настроения.

В отговор на това, при заплаха за американската нация САЩ не винаги биха използвали широкомащабна военна сила и развръщане на крупна групировка,  а нанасянето на прецизни, “хирургически” удари по съпротивителните и терористичните групировки.

В резултат на приложението на тази стратегия на терена бяха ликвидирани лидери на редица групировки по протежението на афганистано-пакистанската граница, в т.ч. и Бин Ладен на 02.05.2011 г.

Според САЩ все по-остра става терористичната заплаха от инфилтрирането  на Ал-Кайда в Сомалия и особено в Йемен, който е на път да надмине Афганистан. Американската администрация е твърдо решена и на територията на тези държави да прилага стратегията

(впрочем  през нощта на 23 октомври 4 самолета са нанесли удари по фабрика за боеприпаси в близост до столицата на Судан, Хартум. Подобни удари бяха нанесени и през януари 2009 г. по конвой от камиони в суданската пустиня, както и два подобни удара през декември 2011 г.).

Добре известно е обаче, че въпреки прецизното планиране  прилагането на тази стратегия често е съпроводено с жертви както сред цивилното население, главно жени и деца, използвани в някои случаи като живи щитове, така и сред собствените или съюзническите войски.

Във вътрешен план според Бренан това е първата контратерористична стратегия, която определя територията на страната (homeland) като област от първостепенна важност за защита от терористични нападения. Причините за това могат да се търсят във децентрализацията на Ал-Кайда и предстоящите президентски избори на 08.11.2012 г.

Контратерористичната стратегия на Великобритания е от 2011 г. Във нея също, както и в тази на САЩ, като основна заплаха е посочена Ал-Кайда и нейните разклонения, както и отделни индивиди, наречени „самотни вълци”. Като най-непосредствен приоритет е посочен спирането на терористични атаки.

Изтъкнато е, че през 2009 г. в света е имало 11 000 терористични атаки, при които са загинали около 15 000 души главно в Пакистан, Афганистан и Ирак. През 2010 г. е имало 11 500 атаки с 13 000 жертви, проведени главно от Ал-Кайда и свързани с нея групировки. Към държавите с най-много атаки и жертви се появяват Сомалия и Йемен. Само през 2009 г. в Йемен са били отвлечени над 9 000 души от „ Ал-Кайда – Арабски полуостров”. Значително се разширява терористичната дейност в страните от Магреба – най-вече Мали, Нигер, Либия и Нигерия.

В стратегията са очертани 4 основни области:

– цел – спиране на терористичните атаки, като акцентът е поставен върху  разкриването и разследването, необходимите сили и ресурси за защита и правосъдие и консултации между различните държавни институции и агенциите за сигурност и разузнаване;

– превенция – т.е. как да се спрат хората да стават терористи или поддръжници;

– защита – усилване на защитата срещу терористични атаки;

– подготовка – в случай на невъзможност от спиране на атаката да се смекчат резултатите от въздействието.

Ако трябва да се търси нещо ново и по-различно от предишните стратегии, това е акцентът върху радикалния ислям и неговите основни разпространители, както и върху превенцията срещу радикализирането на младите хора.

В Русия правните аспекти на борбата срещу тероризма са  формулирани в „Закон за противодействие на тероризма”, влязъл в сила след указ на президента Путин през февруари 2006 г. Законът постановява създаването на държавна система за противодействие на тероризма и в частност, формирането на организации, които осигуряват предупреждението и пресичането на терактове, регулира участието на въоръжените сили в противодействието на тероризма и координира действията на органите на изпълнителната власт. Основните цели на закона са борбата с различните прояви на тероризъм, профилактика и противодействие и ликвидиране на последиците от неговите действия.

Също през февруари 2006 г. с указ на президента Путин се формира Национален антитерористичен комитет, предназначен да осигурява координацията между федералните органи на изпълнителната власт, органите на изпълнителна власт – субекти на Руската федерация и органите на местно самоуправление по противодействие на тероризма.

Председател на комитета е директорът на Федералната служба за сигурност (ФСС) и в състава му влизат ръководителите на почти всички силови структури,  специални служби, ключови правителствени ведомства, както и представители на двете камари на Парламента. В състава на комитета се формира Федерален оперативен щаб, а за управление на контратерористичните операции в субектите на РФ се формират оперативни щабове, които се ръководят от ръководителите на федералните органи на ФСС в съответните субекти на РФ.

Законът позволява на ФСС да привлича за борба с тероризма въоръжените сили, които в частност могат да се използват за „пресичане полета на въздушни средства, използвани за извършване на терактове при завладяване от терористи до пълното им унищожаване. Освен това, по решение на президента въоръжените сили могат да се използват за нанасяне на удари по терористични бази зад граница.

Дава се право на президента еднолично да взема решение за използване на специални подразделения на ФСС извън пределите на Русия, разрешение на спецслужбите да не се съобразяват с тайната на кореспонденцията, телефонните разговори и неприкосновеността на жилищата, както и забрана на средствата за масова информация не само да се занимават с публична защита и оправдание на терористите, но и да разгласяват информация за средствата, методите и други подробности свързани с операцията.

Главно внимание е обърнато на борбата с тероризма в Северен Кавказ.

Попаднах на статистически данни, според които от началото на 1994 до края на 2010 г. на територията на РФ са станали над 2000 теракта. За 2011 и 2012 г. са били съответно 12 и 6.

В рамките на Европейския съюз  действа Европейска антитерористична стратегия и план за действие и Европейска конвенция за борба срещу тероризма.

Малко по-подробно бих желал да се спра върху Стратегията  на ЕС за вътрешна сигурност, приета през ноември 2010 г.  една от стратегическите цели на която е Предотвратяване на тероризма и борба с радикализацията и набирането на терористи и насочена в три основни направления:

– политика за извличане и анализ от страна на ЕС на данни за финансови съобщения, съпроводена с Програма за проследяване финансирането  на тероризма;

– създаване на мрежа на ЕС за привличане на вниманието към проблема за радикализацията и разработването на мерки за подпомагане на гражданското общество в проследяването, провеждането и оспорването на есктремистка пропаганда, свързана с насилие;

– засилване на политиката на ЕС за сигурност на транспорта.

Другата  цел на стратегията, свързана с темата на конференцията   е Повишаване сигурността на гражданите и фирмите в киберпространството чрез :

– създаване на европейски център по киберпрестъпността до 2013г.;

– създаване на мрежа от екипи за незабавно реагиране при компютърни инциденти до края на 2012 г.;

– създаване на Европейска система за информационен обмен и предупреждаване (EISAS) до 2013 г.

Според Генералната дирекция за външни политики към Европейския парламент разходите на ЕС за борба с тероризма са се увеличили от 5,7 млн евро през 2002 г., на 93,5 млн евро през 2009 г., без да са включени разходите на частния сектор.

преподавател в НБУ

НЯКОИ ПРЕДПОСТАВКИ И УСЛОВИЯ ЗА ПРЕСИЧАНЕ НА ТЕРОРИЗМА

За тероризма и терора се говори много и се пише често. Съвременният турболентен свят, като че ли предполага това. Счита се, едва ли не, че хаосът е базовата парадигма за функциониране на изпадналите в криза социално-икономически и политически системи.

За съжаление по въпроса няма нищо оригинално, нищо впечатляващо като мисъл и/или  предложение за решение. Ако, разбира се, изключим увлекателния преразказ на случилото се, поукрасен от литературните способности и пристрастията на разказвача.

Като правило информацията за терористичните актове (действия  или бездействия) се засекретява или се представя за такава често, дори когато съдържа общоизвестни и/или лесно достъпни факти. Обикновено хронологията на събитията – тези, които предхождат и следват случилото се, са достатъчно любопитни сами за себе си.

Относително безспорни, консенсусни и ясни са няколко неща:

Първо: Тероризмът във всички негови форми е средство, метод да бъдат убедени, накарани, принудени хората, или част от тях, да следват определено поведение чрез възбуждане на страх от някакви последствия. Понякога те са измислени или просто внушени.

Второ: Тероризмът тръгва от социалния протест, от несъгласието със статуквото, но прераства във физическо и/или духовно насилие. Социалният протест без насилие не е тероризъм.

Трето: Тероризмът се проявява в импулсивна неорганизирана форма, но и във форма на добре организирана, целенасочена, планирана и проведена акция или последователни действия.

Заслужава си да се замислим: защо е възможен, допустим и понякога толериран този нехуманен, срамен акт на човешката воля и поведение, къде би трябвало да търсим корените, адекватните причини и мотиви за неговото съществуване? Какво бихме могли да направим, за да предотвратим неговото появяване?

Днес социологията, икономиката и социалната психология – все науки, чийто предмет е призван да обясни човешкото поведение – са в криза, чиято динамика е неконтролируема, вън от контрол. Техните уроци са неубедителни както като обяснения, така и като конструктивна парадигма, като основополагащ принцип и ръководно начало. Тези уроци са слабо приложими към явлението тероризъм, чиято креативност, изобретателност обикновено е .. изненада за тях. Прането на пари, нападението над хора, над публични и частни сгради не би било изненадващо, ако не са осъществени с полет на фантазията и/или след дълбок анализ на силните и слабите страни на обекта на тероризма.

Логично е да предположим, че тероризмът може да бъде предвиден, неговата организация проследена, а действията му своевременно пресечени. Практиката обаче показва, че това не е съвсем така, въпреки че броят на парираните случаи расте, а ефективността на антитерористичните действия нараства.

Защо все пак има пробиви? Играта на „добри” и „лоши”, на „терористи” и “антитерористи” не може да обясни случващото се.

Проблемът е, че терорът като организиран акт е феномен от бъдещето, а инструментариумът за проследяване, обхващане и пресичане е част от миналото. Инвазията (терорът) винаги и по определение съдържа в себе си изненада.

Мисля, че има три пътя за разрешаване на този проблем:

Първият е като се усъвършенстват инструментите, методите и организацията на антитерористичната дейност до равнището на високоефективна съвременна система.

Вторият – като се ликвидират и/или минимизират условията, предизвикващи, толериращи и развиващи терористичните действия.

Третият е ефикасната комбинация от първите два.

Първият път като решение е изцяло в полето на съществуващите органи за сигурност, каквото и да означава това понятие. Това решение им вменява задължението да разполагат и да използват методи и средства, по-ефективни от методите и средствата на терористите.

Разходите, които се правят от държавите и от предприемачите за материалното и квалификационно обезпечаване на сигурността, са огромни. Полезността им обаче е трудна за измерване. Едва ли някой е питал летищата, пристанищата и гражданите за „социалната цена” на многочислените проверки, контролни системи и т. н., която те плащат срещу обещанието да се чувстват по-сигурни. Този вариант е неизбежен, дори естествен, въпреки че е скъп  дори за богатите пазарни икономики.

Вторият път е по-сложен. Той предполага да се разнищят, систематизират, обяснят и използват социалните и икономическите корени на тероризма. При това в контекста на съвременния научно-технически прогрес и неговото парадоксално съществуване с финансовата криза. С всяка крачка прогрес възникват нови възможности, нови неизвестни досега инструменти, които са извън обхвата на съществуващите. Последните обаче са на въоръжение и следователно те са „с едни гърди назад” след тероризма. Така професионалните полицейски и военни органи стават по-добри в обясняването, но не и в предотвратяването на тероризма.

Новостите във времето на възникване и началното им използване не са под контрол. Това създава безвластие, временно „междуцарствие”, при което терорът има златен шанс да се възползва от него.

Свидетели сме на това как очакванията за политически контрол върху властта (а специализираните органи са във властта) не се оправдават. Изгражда се политическо статукво с остър властови дефицит – изпълнителната власт не е компенсирана с друга власт. Настъпва времето на безконтролното й упражняване и на обезвластена политическа система – все условия, идеално благоприятстващи разгръщането на тероризма.

В т. нар. информационно общество, а се счита, че след 1989 г. светът (не всички и не навсякъде, разбира се) е направил преход от индустриална към информационна логика, държавата и държавността стават все по-безпомощни. Те стават все по-неефективни в осъществяването на собствените си публични задължения – сигурност (социална и национална), здравеопазване, образование, публичен транспорт, охрана, отбрана, екология. Тази неспособност или понижена имунна дееспособност е следствие от поне две доминиращи тенденции – деградация на управлението и индивидуализация на развитието. Техни преки последици са други три тенденции:

– профанация на културата;

– инфантилизация на поколенията;

– феминизация на обществото.

Тези тенденции не са в полза на социалния интегритет, а са в полза на икономически и финансово осигурените държави и групи от хора. Сред тях са и тези, които са склонни да упражняват терористичен натиск срещу други държави и групи от хора.

Много често ни убеждават, че държавата следва доброволно да се откаже от някои свои класически функции и най-вече от стопанско-организационната си функция. На тази основа да се „атомизира” (индивидуализира) обществото, да се засили индивидуализмът като средство за постигане на икономическа ефективност. Тази ситуация играе в интерес на глобалния финансов капитал и на тероризма, които по определение нямат родина. Ако все пак говорим за такава, това е недоволството, неудовлетвореността от статуквото.

Разграничаването на тези явления е деликатна политическа (и икономическа) операция. Тя често е насочена срещу самите правителства и/или срещу някои техни могъщи спонсори. Те от своя страна щедро финансират както тероризма, така и контратероризма, като осигуряват безпрепятствено нарастване, допълнителна стойност на финансовия капитал. Проблемите се създават, възникват в публичната сфера, а тяхното решаване се търси на индивидуално равнище. Това задължава органите да търсят промяна, иновация превантивно в методологията, инструментариума, с оглед на евентуалното пресичане на тероризма.

Третият път е да се комбинират първите два. Беглият поглед върху съвременният тероризъм показва, че неговото ограничаване не може да се осъществи единствено с юридически норми и политически механизми и решения. Определяща е ролята на икономиката, на глобалната финансова мрежа и на обикновеното чувство за … справедливост и морал. Финансовата мрежа е глобална, за да печели и от терора, и от антитероризма. Взаимната обусловеност, връзката между право, икономика, политика и информационна осигуреност следва да бъде в центъра на вниманието на изследователи и оперативни работници. Едва ли ще стане възможно в скоро време да се приложи такъв ефективен и комплексен подход. Не бива да се забравя, че съвременното информационно общество е и дезинформационно общество, че „фактите са свещени, но интерпретацията им  – свободна”, а това води до нови нива на несигурност и неуправляемост. Все по-рядко се прави разлика между управление на проекти и управление чрез проекти.

Когато говорим за дисциплина, ред, законност, за съответствие с административните процедури и ред, всъщност говорим за един единствен проект – за въвеждането на тотален пазарен контрол. При него тероризмът е инструмент за насилствено преминаване към ситуация, при която доминира правото на по-силния.  Човешките права, бруталната институционална принуда, неприемливите форми на контрол тук са пренебрежими подробности от социалния пейзаж.  Те имат право на съществуване в рамките на контролираната, управляемата корпоративна социална отговорност, осъществяване пред корпорациите.

Получава се така, че отстоявайки идеята за свобода, за предприемаческа печалба, финансовият капитал сам създава и предпоставя тероризма, защото „осъжда”, а не „обсъжда” другата, чуждата идея за свобода. Така тероризмът се ражда и възпроизвежда в рамките на финансовата логика за глобалната икономика. Възниква въпросът – как да се преодолее тази ситуация?

Отговорът дойде малко неочаквано на 11 септември 2001 г. Тогава доминиращият либерален подход и механизъм за управление се превърнаха от метафора в реалност. Държавата на „по-малката намеса”, на аутсорсинга и косорсинга даде не метафорична, а реална жертва и направи опит да се върне към класиката – държавата да е държава и политиката – политика, а бизнесът – бизнес; признато бе фактически, че смесването им води до силна форма на тероризъм.

Под влияние най-вече на либерализма тероризмът развива свой собствен отрасъл в националните икономики. Това са корупционните практики. Те са инструмент за ефективно политическо въздействие както върху държавната, така и върху финансовата система. Към 2012 г. не ми е известно да има сериозна емпирика по въпроса. Признава се връзка между корупционните практики и тероризма, но по-далеч от описание на случаи не се отива. Социално-икономическите и политическите корени на тероризма остават непознати.

За целите на конференцията е важно друго – корупционните практики са предпоставка за усилена мимикрия на тероризма. Държавните органи имат свое специфично отношение към „прикриването” на тероризма в рамките на борбата с него. Примерите са:

– Качеството на законодателния процес и многото  „вратички” в законите, позволяващи при „добри” закони да има „лоши” практики, които пречат да се разработят „по-добри” закони. Законът за обществените поръчки, за намаляване на административните бариери  /интереси/ пред бизнеса, за устройство на територията и т.н. са добри примери.

– Политически и бизнес лидери превърнаха държавността и нравствеността в рентабилна стока. Упражняването на държавната власт стана доходен бизнес не само у нас, защото „парите срещнаха идеите и те (идеите) си тръгнаха засрамени” (цитат по памет).

– Опитите да се представи икономическият тероризъм за религиозен, като се подменят ценностите, местата на причината и следствието.

– „Високоскоростното” банкиране не се счита за тероризъм, а за технически напредък, а прането на пари е подсъдно. Но високата скорост е предпоставка за блокиране на контролните системи, за обезсмисляне на банковите контролни системи.

Тези примери биха били безсмислени, ако отношението на правителството към тероризма беше по-ясно дефинирано не само на думи. Понякога, явно или не, те играят ролята на покровители. В други случаи са преки осъществители.

„Златното време” за тероризма настъпва, когато достатъчността на капитала в търговските банки спада. Така банките се превръщат в „генератор” и „консуматор” на риск, вместо умел управител . Като добавим недобросъвестното отношение  на мениджъри и собственици, слабият надзор, става ясно защо тероризмът става „двуликият Янус” – създател и съдник на собствените си дела.

Какво може да се направи за предотвратяване на тази ситуация?

Първо: Тъй като международният тероризъм е добре изградена и добре функционираща система, то и съвременната държава следва да изгради такава система. Очевидно е, че държавните антитерористични възможности все още се подценяват, все още не са онази перфектно функционираща система, която е необходима.

Второ: Проследяването и пресичането става най-ефективно чрез финансово и техническо осигуряване на терористичните актове. Контролът върху финансовите транзакции е умишлено занижен, което стимулира терористите, нарочно усложнената банкова система позволява на терористите да печелят както от липсата на контрол, така и от неговото възстановяване.

Трето: Качеството на законите е от първостепенно значение. Синхронът между политически и икономически дейности е вероятно един от възможните начини за добро решение. Тук най-важна е отговорността – да няма безконтролна власт, а обществото, народът да си върне правото на суверен.

Четвърто: Местното развитие и глобализацията следва да се хармонизират. За целта стопанско-организаторската и контролна функция на държавата следва да се преосмислят и модернизират. Държавността не може и не бива да играе по чужди правила и на чужд терен, а бизнесът да „нормира” поведението си в рамките на закона, определен от държавността, каквото и да означава това.

председател на Национална асоциация на фирми за търговска сигурност и охрана

РОЛЯТА НА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО И НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ  В БОРБАТА СРЕЩУ ТЕРОРИЗМА

Темата за тероризма е известна и често коментирана. Казват, че тероризмът е новото лице на войната. Но той по-скоро е едно от лицата. За него, особено след разрушаването на кулите-близнаци в Ню Йорк на 11 септември 2001 г., пишат много и най-различни хора у нас и в чужбина. При споменаване на думата „терорист” болшинството по света и у нас си представят фанатици ислямисти или екстремисти, както и самоубийствени атентати. За щастие масов терор засега няма, въпреки че не са малко кандидатите, които са готови да приемат смъртта за своите убеждения или за това, което са им внушили. Масовият терор не е проста работа – изисква ресурси, организация, големи усилия и много подготовка. И все пак тероризмът ще бъде все по-опасно явление.

Глобализацията в световен мащаб, мобилността, съвременните технологии и комуникации са в полза и на терористите – те също са по-мобилни, повече са потенциалните обекти, възможностите за отдалечена мотивация и манипулация, за управление в реално време. Увеличават се страхът и чувството за уязвимост, особено от опасността за човешки жертви.

Безпрецедентно нарасналите мащаби на международния тероризъм през последното десетилетие поставиха пред голяма част от страните в света необходимостта от разработването на национални антитерористични системи. Те представляват комплекс от: законодателна основа, дейности на държавните органи, неправителствените организации (НПО), институтите на гражданското общество (ГО) и мероприятия за противодействие на терористичната заплаха и минимизиране на риска от терактове.

Международната практика в момента е такава, че дейностите по противодействието  на тероризма се водят предимно директивно – тоест, основните решения се приемат на най-високо държавно ниво и след това се реализират, оказвайки влияние на ГО. Но в последно време се забелязват тенденции на разширяване ролята на ГО в структурата на антитерористичната дейност. Сега ГО е не само обект на въздействие за държавните институции, СМИ и НПО, но и субект, подпомагащ поддържането на обществения ред и по такъв начин повишава ефективността на превантивните антитерористични мерки.

По този начин можем да говорим за две позиции на ГО – първа: като обект за защита от страна на държавата (пасивна позиция) и втора: като субект и участник в антитерористичната дейност (активна позиция).

През декември 2003 г. Европейският съюз прие европейската стратегия за сигурност, която се отнася до външното измерение на сигурността в Европа. През февруари 2010 г., по време на шестмесечното председателство на Испания, Съветът допълни тази стратегия, като прие стратегия за вътрешна сигурност. Тази стратегия беше одобрена от Европейския съвет на заседанието му от 25-26 март 2010 г. В нея се демонстрира твърда ангажираност към продължаване на напредъка в областта на правосъдието, свободата и сигурността чрез европейски модел за сигурност, който се сблъсква със следните предизвикателства:

• · защита на правата и свободите;
• · подобряване на сътрудничеството и солидарността между държавите-членки;
• · противодействие на причините за несигурността, а не само на последиците от нея;
• · отдаване на приоритет на превенцията и изпреварващите действия;
• · приобщаване на всички сектори, имащи отношение към защитата на гражданите (политически, икономически, социални и др.);
• · информиране на гражданите относно политиките за сигурност; и накрая,
• · отчитане на взаимозависимостта между вътрешна и външна сигурност при следването на подход за „глобална сигурност“ с трети държави.

Бяха създадени агенции на ЕС, като:

• · Европол, чиято основна цел е да събира и обменя информация и да улеснява сътрудничеството между правоприлагащите органи в борбата им срещу организираната престъпност и тероризма;
• · Евроюст, която е двигател на сътрудничеството между съдебните органи и подобрява тяхната ефективност;
• · Frontex, която управлява оперативното сътрудничество по външните граници.
• · ЕС създаде също функцията координатор за борба с тероризма;
• · Бяха разработени механизми за оценка на ефективността на координацията и действията на ЕС.
• · Бяха създадени също други органи и мрежи в областта на обучението, наркотиците, превенцията на престъпността, корупцията и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси.

Една от основните цели на стратегията за вътрешна сигурност на ЕС са превенцията и изпреварващите действия по отношение на престъпността и смекчаването на потенциалните последици от тях, действия основани на проактивен подход с ръководна роля на разузнавателната информация и осигуряването на доказателствата, необходими за съдебното преследване.

Политиките в областта на сигурността, особено свързаните с превенция, трябва да почиват на широк подход, който обхваща не само правоприлагащите институции, но и институции и професионалисти на национално и местно равнище. Ето защо следва да се потърси сътрудничеството с други сектори на ГО, като частни охранителни фирми (ЧОФ), НПО, училища, университети и други учебни заведения, за да могат младите хора да бъдат защитени и да бъдат предпазени от навлизане в средите на престъпността.

В така наречените «Барселонски препоръки», приети на неформално работно съвещание в Барселона за ролята на ГО в предотвратяването на тероризма (14-16.03.2007 г.), организирано от Бюрото на ОССЕ (Организация за сигурност и сътрудничество в Европа) съвместно с Изследователския център за международни отношения и развитие(CIDOB), към държавите-участнички в ОССЕ се отправят и следните послания:

– Да не се допуска използването на ГО за политически цели и събиране на разузнавателни данни;

– С ГО да се изгражда действително партньорство, като се използват знанията и опита на ГО;

– Да се провеждат редовни учебни програми и тренинги по културно-историческото многообразие и правата на човека за служителите на правоохранителните органи с вътрешни сили и съвместно с ГО;

–  В нормативните документи да се преразгледа използването на неточното и юридически неиздъжано понятие „екстремизъм”;

– Да се използват възможностите на Бюрото на ОССЕ за оказване на техническа помощ и знанията и опита  на независимите НПО за преразглеждането на законодателството, а така също при разработката на антитерористични стратегии и закони;

– Редовно да се прави оценка на ефективността и резултативността на антитерористичните политики и практики, както с вътрешни сили, така и чрез консултации с представителите на  ГО и независими експерти.

Препоръки към ГО (някои измежду многото):

• · Да засили статистическата дейност и мониторинга и да води с държавата открит, основан на реални факти, диалог за ефективността на антитерористичните мерки; да подлага на критичен анализ разходите за тях, като отправя съответните запитвания;
• · Да създава конструктивни взаимоотношение със СМИ и индустрията за развлечения за осигуряване достоверност на информацията, оспорване на негативни или небалансирани представяния на различните групи в обществото и провеждане на публични дискусии по въпросите на сигурността на обществото и правата на човека;
• · Да води разяснителна работа в средите на целеви аудитории, включително и в държавата като цяло, в следните посоки: по използваната терминология и предлаганите определения на тероризма, особено потенциалната противоречивост на тези определения със свободата на обединяване и изразяването на мнения; сферата на приложение на различните правни системи включително международното хуманитарно право, международните стандарти в областта на правата на човека и вътрешното право; важността от строго и последователно спазване на международните стандарти в областта на осигуряване на справедлив съд  и защита от незаконно задържане.

Ето защо при оценяване ролята на ГО и НПО в борбата с тероризма трябва да бъде прилаган следният тезис: „Силна държава – силно гражданско общество!”.  И обратно.

В Република България  са два основните документа на национално ниво, в които са разработени конкретни мероприятия за противодействие на тероризма. Това са:

– План за управление при кризи вследствие на терористична дейност  (Планът е утвърден с Решение на МС № 572/02.09.2008 г.), разработен  в изпълнение на изискванията на  чл. 10, т. 8 от Закона за управление при кризи – Отменен с § 2, т. 3 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България – ДВ, бр. 35 от 12 май 2009 г., в сила от 12.05.2009 г.

– Национален план за противодействие на тероризма (приет с Решение № 745 на МС от 26.11.2008 г.) – разработен в съответствие с приетите  основополагащи международни  документи  в  сферата  на  противодействието  на  тероризма (Глобална стратегия и План за действие на ООН; Стратегия  и  План  за  действие  на  Европейския  съюз  за  борба  с тероризма;   Стратегия  и  План  за  действие  на  Европейския  съюз  против радикализацията и набиране на терористи; Инициативи  и  директиви  на  Съвета  на  Европейския  съюз  и  на Европейската  комисия,  касаещи  противодействие  на  финансирането  на тероризма, сигурността на експлозивите, защитата на европейската критична инфраструктура и др.).

В плана за управление при кризи вследствие на терористична дейност  (Планът е утвърден с РМС № 572/02.09.2008 г.)  са посочени рисковите  фактори,  определящи  терористичната  заплаха за България.

В Националния план за противодействие на тероризма (приет с Решение № 745 на МС от 26.11.2008 г.) са развити 5 вида мерки за сигурност:

1) организационни;

2) оперативни;

3) охранителни;

4) контрол на оръжията, взривните вещества, изделията и технологиите с

двойна употреба и

5) Информационни и ресурсни.

На 26 юли 2012 г. КСНС  към президента поиска изпълнителната власт да направи нов анализ на системата ни за сигурност и на причините, довели до атентата в Бургас. На базата на тази информация правителството трябва да предложи реформи в специализираните служби и в реакциите им при противодействие на тероризма. Иначе, президентът оцени положително свършеното от службите до момента.

Както пише и Анна Заркова (Пробитата сигурност   http://m.trud.bg/Article.aspx?Id=1486995 01.08.2012 14:52 ) – По всяка от тях са дадени указания и са поставени задачи с отговорник и срок  „постоянен.“

И в двата основни документа на РБ за противодействие на терроризма, практически не се споменава и дума за гражданско общество и за НПО.

Тероризмът по своята същност е метод за водене на психологическа война, която има за цел разрушаване основите на обществото, като демонстрира слабостта и неспособността на властите да се справят със ситуацията, с предотвратяването, неутрализирането и разкриването на теракта и по този начин се разрушава сътрудничеството между властите и ГО.

Терактът в Бургас не е насочен само към Израел и израелските граждани, пребиваващи в България, той търси, намира и показва най-слабото звено в системата за предотвратяване и защита от терроризма.

Мишените са граждански лица и обекти (уязвими цели; все по-трудни за терористите са правителствени учреждения и други обекти от значение за националната сигурност), независимо че стремежът е въздействие върху законни властови органи (за да бъде променена тяхната политика или за да бъдат постигнати определени искания). Битката отдавна се прехвърли от държавно на ниво обикновени граждани с използването (или заплаха за използване) на физическо/психическо насилие.

Уязвимите цели са леснодостъпни и предпочитани за терористични атаки (такава е тенденцията) не само поради подценяване на заплахите, недостатъчно осигуряване на безопасност и липса на компетентност, но и поради:

• · голямото число потенциални мишени при уязвимите цели, които е много трудно да бъдат защитени; абсолютна сигурност на практика е невъзможна (но информираността и готовността за действие в критични ситиации не са химера, а необходимост);
• · не изискват големи инвестиции и сложни планове и организация, голям брой хора и мощни взривни устройства; такъв терористичен акт може да бъде извършен от един човек или малка група (доказателство са терористичните актове на летище Сарафово и летище Домодедово през настоящата година, Лондонското метро през 2005 г. и др.); просто и евтино, но с ужасяващ и голям пропаганден ефект (е, много по-малка е зрелищността на атаката, но какво от това).

От друга страна един конфликт, който е предпоставка за терористична дейност, прераства в самостимулиращ се процес на терор и необходимо условие за съществуването на определени организации/групи или политики.

Следва да добавим и тактиката, свързана с разбирането, че група, която не е нужно да съществува след извършване на терористичен акт, практически е неуловима. Същото се отнася и до отделни лица, мотивирани или повлияни не само от религиозни подбуди, но и облъчени от различни източници, особено в интернет пространството (това още повече увеличава апетита към уязвими цели). При такива реалности никоя специална служба не е в състояние да получи предварителна обективна информация за конкретен терористичен акт. Затова гражданите трябва да са информирани и подготвени.

Профилът на тероризма е динамичен резултат на комбинация от различни фактори (както твърдят болшинството изследователи) – исторически, политически, социални, културни, религиозни, идеологически, икономически и психологически. На въпроса за мотивацията за терористична дейност се отговаря много трудно. Защо някои групи или индивиди избират пътя на тероризма, а други, при сходни условия и обстоятелства, не правят този избор?

Тероризмът се разглежда по света най-малко от три ракурса:

1. Научно-изследователски, при който се търсят обективните първопричини/условия, които предизвикват терористична нагласа и съществуването на терористични групи, както и условията, които благоприятстват извършването на терористична дейност. Разбираемо е, че този ракурс е на изследователи от научните среди.

2. Практически, при който тероризмът изначално се разглежда като незаконни действия на екстремисти и фанатици, при игнориране на обективните първопричини. Това е ракурсът на правоохранителните органи, военните и други правителствени служби. Акцентът тук е върху предварителния умисъл за физическо и/или психологическо насилие, политическата мотивация, насочеността срещу лица и обекти, които не могат да се защитят с реципрочни действия, принадлежността към тайни вътрешни организации/групи или към външни такива.

3. Критически ракурс, в който горните два се преплитат. Тук не се игнорира държавният тероризъм, критикува се внушението, че тероризмът е опит на враговете на западната демокрация да я дестабилизират и да подкопаят нейните ценности.

Терористичните актове са нереалистични от гледна точка реализацията на заявените политически цели. Насилието или заплахата с насилие по отношение на граждански обекти са послания към определени институции, в които се съдържат искания за удовлетворяване на определени условия на тези, които стоят зад непосредствените извършители. Именно тук е разграничението между тероризма от една страна и от друга – войната и криминалната престъпност.

Когато говорим за 11 септември 2001 г., не трябва да забравяме атентатите преди и след тази дата. Например: 1-3 септември 2004 г. в Беслан (Северна Осетия, Русия), когато и където загинаха 318 заложника, 186 от които (много повече от половината) – деца. Да не забравяме и България – гара Буново и летище Сарафово.

Ще се намери ли човек в България, който да отговори положително на въпроса: Надеждно ли в днешно време са защитени от терористични заплахи, например, децата у нас? С критерий „най-ниска цена” при обществените поръчки за охрана на училища и детски заведения или с премахването на физическата охрана, с безхаберие и безотговорност, едва ли, но това е тема за допълнителна дискусия. Преди началото на всяка учебна година, органите на полицията извършват охранителни обследвания на учебните заведения (дано не се изразяват само в подписани протоколи), но кой ще извърши оценка на риска и кой ще го управлява?

Това беше мотивът на Националната асоциация на фирми за търговска сигурност и охрана (НАФТСО) да обяви инициативата „Помисли за моята сигурност”, която беше подкрепена от Столична община. Повече информация има на интернет страницата на асоциацията.

Акцентираме на ролята на два фактора по отношение на тероризма:

1. На средствата за масово осведомяване (СМО), които са „усилвател на страха”, като спомагат за преследваното от терористите психологическо въздействие (което надхвърля мащабите на непосредствения терористичен акт) и формира психологията „на жертвите”.

СМО са един от основните механизми за разпространяване на идеите и стратегиите на антитероризма сред широката общественост, които отделят особено внимание на съобщенията и проблемите свързани с терактове. СМО биха могли да станат действено средство в борбата с тероризма в съвременните условия, но сложността се състои в това, че те от една страна със своите действия и публикации засилват паниката и страха у хората и само при много професионално и грамотно представяне на ситуацията могат да служат като средство за предотвратяването на терактове. Именно и затова в някои страни са въведени дори и законодателни ограничения при представянето на отделни аспекти на екстремистки прояви.

Пример – в САЩ от 10 години действа Федерален Закон «за управление на информационната сигурност» (Federal Information Security Management Act),      който забранява  разпостраняването на противодържавни  идеи,  към  които се отнасят  и  непроверени  данни за терористични  актове,  заплахи за   националната сигурност,  изкривяване на   официалната позиция на властите по отношение на ставащите събития.  Израел е избрал  друг  модел –  призовава  към  социална  и  морална отговорност на  СМО  като не налага ограничения на тяхната дейност (освен в случаите на разгласяване на държавна тайна и нарушаване на други правни норми).

Но трябва да кажем, че официалната позиция на властите и сведения за конкретните събития се предоставят своевременно на СМО и еднозначно (не като у нас – различни длъжностни лица, различни оценки и разнобой – недопустимо!). Но проблемите остават – интернет! Тук информацията от „непроверени източници” изпреварва официалните позиции.

От  2002-2003 г. бавно, но сигурно в САЩ се активизират контратерористичните мероприятия на  властите именно «на нивото на  тревата», т.е. чрез неправителствените организации и частни фондове, създадени за  борба с тероризма. Във ФБР има специален отдел за диалог с ГО и НПО (активно работи неговият сайт).

2. Вторият фактор – частните структури за сигурност у нас, които на практика засега са пренебрегвани от публичната власт (на практика – да, на думи – не!), но много от които имат потенциал за отговорна и полезна профилактична дейност. Разкриването на терорист/и е трудно, но възможно – ако вниманието на охранителите, а и на гражданите, се насочва не към въпроса „Кой?”, а „От какво?”, „Кого?” и „Как?”, тоест към:

• · признаците, които могат да бъдат свързани с подготовката на терористичен акт;

• · поведението и необходимите действия при осъществяване на терористичен акт.

Какво конкретно би могло да се направи в това направление?

– Моделиране на реалните опасности и заплахи за типичните обекти на критичната инфраструктура – разработка на типови инструкции или методически указания за организацията и действията на охранителен състав за предотвратяване на терактове и при възникване на кризисни ситуации (у нас все още няма приета трайна практика за категоризация и степенуване на обектите по важност/критичност – политическа, икономическа, отбранителна, социална, места на масови струпвания на граждани);

– Държавните структури, свързани с изпълнението на мерките по националния план за противодействие на тероризма не следва да се ограничават само с изпълнението на контролни функции; нужни са и методически функции по отношение на частната охранителна дейност (ЧОД), но за това са необходими експертност и компетентност, т.е. налага се обучение на самите контролни органи (пример – как се проверява изпълнението на  изискванията за наличните документи на охранявания обект по Закона за ЧОД – „има/няма”);

– Единодействие между ЧОФ и контролните/държавните органи за промяна на нормативните документи – за сега подкрепата е само на думи – затова няма съществени промени в решаването на нормативните препятствия; нормативно уреждане статута на мениджърите по корпоративна сигурност,  детективската дейност; лицензиране на охранителите – единни критерии за лицензиране; усъвършенстване на процедурите за лицензиране на охранителните фирми;

– Взаимодействие на контролните и охранителните структури в информационно-аналитичната област – на практика взаимодействието е еднопосочно – МВР търси информация (видеозаписи например) от ЧОФ, пуска по някое окръжно до ЧОФ за засилване на вниманието по празници или други обществени събития, но никога не дава информация на ЧОФ за конкретната оперативна обстановка; нужни са конкретни форми и условия за обмен на информация по конкретни лица, фирми, факти;

– Организиране на  обществени мероприятия (конференции, „кръгли

маси“, семинари и др.) с участието на представители на правоохранителните органи, специалните служби, общините;

– Обмисляне на възможности и условия за привличане на охранителните фирми и техните реагиращи мобилни екипи в кризисни ситуации за наблюдение на ситуацията в жилищните квартали;

– Използване възможностите на частните фирми за разработка, производство и доставка на специализирано оборудване и технически средства за откриване на оръжие, взривни вещества (ВВ), наблюдение на ГКПП и други типични/критични обекти на масово присъствие на лица, застрашени от евентуални терористични актове.

И да завършим с изданието на „Ал-Кайда” на английски език – списание „Инспайър” („Inspire”). В него последователно се внушава, че привържениците на „джихад”, които живеят в Европа и Америка, следва да провеждат терористични атаки там („в сърцето на неверниците”), а не да посещават Йемен или Пакистан и да привличат вниманието на специалните служби. Списанието има раздел, предназначен за обучение на терористи без да е необходимо те да пребивават в тренировъчни лагери. Изданието призовава за провеждане на самостоятелни атаки, без координация с други терористи.

Естествено „единаците” и малките изолирани групи не се ограничават с опити за терор само на територията на САЩ и са все по-сериозен проблем за правоохранителните органи и специалните служби в много държави (включително в Европа), както и за техните граждани.

Крайно време е да излезем от схемата само държавните и общинските структури да носят монополна отговорност за осигуряване на безопасността на гражданите и обществото. Така както държавата не е вече единственият гарант за неприкосновеността на имуществото на гражданите, така и защитата от заплахите на тероризма следва да станат общо дело на държавата  и нейните граждани („Спасение утопающих – дело рук самих утопающих”).

Отговорността за безопасността на гражданите и обществото е на държавата, но тя сама не може да я гарантира.

бивш зам.-директор на НАС в МВР, председател на Фондация “ЛЕВСКИ”

АНАЛИЗ НА СИСТЕМИТЕ ЗА СИГУРНОСТ.УЧАСТИЕ НА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО В УПРАВЛЕНИЕТО НА КРИЗИ

Формирането на гражданското общество е най-важното условие за функционирането на демократичната система. В съвременната държава гражданите са активен субект за изграждане на политики в различни области, както и за ефективно наблюдение, контрол и въздействие за прилагането им. Предпоставка за активното участие на населението в обществено-политическия живот на страната е наличието на организирани структури, разполагащи с необходимия потенциал, теоретически и практически опит в съответното направление и внедрени механизми за общуване и взаимодействие с централните и местните органи  на управление.

Преждеговорившите в  голяма степен засегнаха отношенията  на НПО с централната власт, които от наша гледна точка са недостатъчно ефективни и принципни, въпреки наличието на нормативна база, постоянно променяща се и неадекватна на  новите предизвикателства изискванията на ЕС.

В чл. 41 /1/ от Конституцията на Република България е записано: Всеки има право да търси, получава и разпространява информация.

Чл. 41 /2/: Гражданите имат право на информация от държавен орган  или учреждение  по въпроси, които представляват за тях законен интерес, ако информацията не е държавна, или друга защитена от закона тайна, или не засяга чужди права.

Затова у нас, като организатори на конференцията, буди сериозно недоумение отсъствието на представители на Президентството – като върховно командване, на МВР, с което имаме и подписано рамково споразумение за сътрудничество,  и на МВнР, чиято политика има пряк ефект върху разглежданите днес проблеми. Защо тези институции не  пожелаха да чуят мнението на гражданското общество, на експертите, които могат  и знаят какво да правят и са го доказали неведнъж?

За сведение в чл. 4 от подписаното Рамково споразумение между МВР и СОСЗР са конкретизирани формите на сътрудничество:

4.1. Формиране в обществото на демократично мислене, политическа култура и публична отговорност по въпросите на националната сигурност, обществения ред, в борбата срещу тероризма, престъпността, природните бедствия, пожари, аварии и т.н.

Аз ще се опитам да разгледам някои форми на сътрудничество на НПО с органите на местната власт.

Моделът на системата на гражданска сигурност в Р България включва две подсистеми – система за управление при кризи и система за защита на гражданите и инфраструктурата.

Системата за гражданска сигурност трябва да бъде изградена като самостоятелен стълб в системата за сигурност и да е равна по значимост с другите два стълба – вътрешна сигурност и обществен ред (обезпечавани основно от МВР) и външна сигурност и военни операции (обезпечавани от МвНР и МО).

Според нас, системата за гражданска сигурност трябва да има ясна нормативна регламентация, която би могла да бъде уредена по силата на специален закон за защита на гражданите и инфраструктурата. Все още не е късно обществените отношения, свързани с обезпечаване на гражданската сигурност, да бъдат регламентирани с новите закони за национална сигурност.

Системата за гражданска сигурност в най-висока степен се изгражда с активното гражданско участие и граждански контрол, в сравнение с останалите елементи от сектора „Сигурност”. Това предполага по-висока степен на прозрачност, отчетност и демократичност на този ключов елемент от сектор „Сигурност”.

Системата за гражданска сигурност се изгражда на принципа на децентрализацията. Особено важно е значението на местните звена на  гражданската сигурност (управлявани от местната власт), които реагират първоначално при възникването на заплаха. За целта е нужно създаване на единна система, формирана от местни общински и публични структури, включително и доброволчески, които да изграждат база данни за криминалогенни фактори, престъпни посегателства, вредоносни резултати, да извършват анализи, да планират действия, да набелязват превантивни мерки с цел недопускане прояви, засягащи гражданската сигурност.

Принципът на децентрализация не отменя, а допълва необходимостта от обща координация и контрол, осъществявани от централните звена на системата за гражданска сигурност.

Бе отменен Законът за управление на кризи (ЗУК), сега действа поднормативна уредба в МВР и се подготвя новият закон за доброволчеството, с който се надяваме да се уредят част от проблемите на гражданската сигурност.

Според нашите организации като модел може да се използва опитът на Националната гвардия на САЩ или на Териториалната армия в Англия.

Друго възможно решение е изграждане на служби „Гражданска сигурност” към областните управители, които да са на разположение на кметовете за оперативно управление. Тези военизирани доброволни формирования могат да са основно от резервисти и да се командват от офицери от свободния резерв. Основни функции на службите за гражданска сигурност следва да са:

1. Охрана или усилване на охраната на критични обекти  (административни, инфраструктурни, струпване на много хора и т. н.).

2. Борба с терористични групи и оказване на правна помощ.

3. Поддържане на обществения ред.

4. Предотвратяване на бедствия, аварии и катастрофи и ликвидиране последствията от тях.

Натрупаният опит ни показва, че подобни формирования, други НПО, частните и корпоративни структури за сигурност трябва активно да се включват в превенцията на кризисни ситуации, във възстановяване последствията от кризи и да бъдат коректив в местната и централната власт при целесъобразното изразходване на средствата, отпускани от държавата за възстановяване на нанесените щети.

Една по-нова, интересна и все  по-прилагаща се форма на взаимодействие са т. нар. обществени консултативни съвети, както към централната, така и към местната власт. Работата на обществените съвети разширява подкрепата и ресурсите за промяна на политиките, като гарантира широко наблюдение от страна на НПО върху формирането и последващия контрол на приетите политики и същевременно може да осигури ценна и безплатна информация за управляващите. За съжаление в нашата държава все още няма подобен обществен съвет по въпросите на борбата с тероризма на централно и местно равнище.Убедени сме, че формирането на  обществени съвети  към съответните държавни и местни органи ще подобри работата по планирането, превенцията и ликвидиране последствията от престъпна дейност (вкл.и от терористични заплахи).

Нашето мнение е, че структурите на СОСЗР, НАС, АРЗ и други подобни НПО, състоящи се основно от бивши офицери от МО, МВР и специалните служби на Р България, могат да оказват сериозна помощ на местната власт. Недопустимо е държавата да не използва професионалните знания, умения и опит на тези хора за подпомагане на населението, опазване на имуществото му и средствата за производство. Така е в цяла Европа. Дано така стане и у нас.

РОЛЯ И МЯСТО НА АНАЛИТИЧНИТЕ СЛУЖБИ В ИЗДИРВАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС

Бих искал преди всичко да благодаря за поканата да участвувам в  настоящата конференция. Считам този акт за дан на уважение към онзи опит – и позитивен, и негативен, който натрупахме в процеса на издирване авторите на терористичните актове (ТА).

Напълно подкрепям констатациите направени от полковник от резерва  Бозаджиев – бивш зам.-началник на Направление Т. На тази основа ще се опитамда се спра на ролята и мястото на аналитичните служби в издирвателния процес.

Няколко думи за нормативната база.

За нас взривът в Буново беше своеобразна връхна точка  на една поредица от случаи – жп гара Пловдив, аерогара Варна, хотел Сливен. По него време бях зам.-началник на аналитичния отдел на ЦИОУ- МВР. Още на първото съвещание след взрива министърът и генерал Шопов дадоха указания да се подготви предложение до ЦК за формиране на нова целева структура за борба с терора. На това съвещание получих задача да сформирам екип и незабавно да пристъпим към подготовката на Заповед за борба с терора. След съвещанието генерал Шопов ме извика и в един продължителен разговор изложи своите виждания за това как трябва да се структурира и да изглежда бъдещата заповед. Подчерта, че в нея трябва да се очертаят задачите и отговорностите на всяко едно от поделенията на министерството – без изключение. Задачи, свързани както с недопускането на нови актове, така и с издирване авторите на извършените. Към края на разговора генерал Шопов ми зададе необичаен въпрос – В какви срокове индивид или индивиди могат да формират намерения за извършването на подобен варварски акт? Отговорих, че според теорията е много вероятно да се касае за постепенно (в продължителен срок)  формране на умисъл. Съгласи се  и постави въпроса за  възможната връзка на терористичните актове с други престъпления – ПАП и престъпления и нарушения по линия на контрола върху общоопасните средства. Към края на разговора разпореди на следващия ден да мина  да получа някои материали. На следващия ден получих от секретарката му 6 папки – четири се оказаха дела на неразкрити автори на анонимни материали, и две дела за кражби на взривни материали. Отгоре бе прикрепена бележка – “Др. Ников, запознай се с материалите и ще говорим.” Изчетох ги внимателно и отделих една от папките. Неизвестни лица, подписали се като „НИЕ“, бе адресирана до Т. Живков – четири писма, съдържащи закани за взривявания на влакове автобуси и сгради. В разговора впоследствие, след като изказах мнение,че самата анонимна дейност може да очертава един процес на формиране на конкретни намерения, зам.-министърът отново подчерта, че евентуалната връзка на анонимчиците с терористичните действия трябва да бъде щателно проверена. Това той подчерта и пред Колегиума след около седмица, когато се обсъждаше и приемаше Заповед 1-80.  В крайна сметка за около седмица и половина се решиха успоредно няколко задачи:

– Получи се Решение на ЦК за формиране на нова структура, която да централизира работата по издирване авторите на ТА.

– Създаде се необходимата вътрешна нормативна база, декретираща не само включването на всички сили и средства в работата по разкриване авторите, но очертаваща функциите  и на новосъздаденото Направление Т.

– Под непосредственото ръдоводство на генерал-полковник Димитър Стоянов и първия зам.-министър Григор Шопов се пристъпи към кадровото окомплектоване на Направлението.

Спирам се така подробно на този първи етап, защото смятам, че в него е заровена една частица от последвалите успешни действия. Защото сега при възникване  и на най-незначителното затруднение веднага почват да търсят кусурите в Закона. Не, че Законът няма кусури. Има, и то достатъчно. Но Законът казва какво трябва да се прави, а вътрешните нормативи разпореждат –  как трябва да се прави. Защото всички скандали и негативи,  които натрупа МВР в последните двадесет години, се дължат или на липса на вътрешни нормативни документи или на пренебрежителното отношение към съществуващи нормативи. Именно вътрешните нормативни документи не само очертават спецификата на работата по всяко едно престъпно деяние, но формирайки своеобразната технология на работа, създават възможности за технологичен контрол, а оттам и за спазване на Закона,  правата и свободите на гражданите.

Следващата много важна поука  е проблемът с т.н. съпътствуващи престъпления. Като се започне от анонимните заплахи от терористични актове и се свърши с нарушения по линия на КОС. Възможната връзка на подобни деяния с терора следва  много внимателно да се проверява. Това означава, че при всеки извършен терористичен акт неминуемо се връщаме назад във времето и отново подлагаме на преоценка работата по случаи (неразкрити, които могат да съпътстват и дори да стимулират намерения за извършването на терористичен акт.

Третата важна поука е свързана с доста сполучливото определение  „натиск на делата и сигналите”. Ще се опитам да поясня за какво става дума. При интензивната работа на всички оперативни поделения и при наличието на почти 100-хиляден агентурен апарат рискувахме наистина да „затънем” в едно тресавище от сигнали и дела (някои от които най-невероятни) и волю-неволю да сведем всичко до „работа на парче”. Същевременно в ръцете ни имаше и веществени доказателства, придобити от работа на местопроизшествието – спирателната обувка, завита във вестник, часовникът „Слава” , пластмасовата туба.

Веществените доказателства нараснаха по количество и значимост след разкриване на не взривилото се устройство на големия плаж на ТК “Дружба”. Съдбата ни подари  косъм от един от извършителите, сезалена мрежа,гюм и най-важното, потвърждавайки използуването на часовник “Слава” и един пръстов отпечатък.

Самата обстановка наложи да се търси правилен баланс между изясняването на постъпващите сигнали и дела от поделенията и придвижването по веществените доказателства. Много пъти са ми задавали въпроса за предназначението на система Т. Никой от нас не се е заблуждавал, че като вкараме информацията и натиснем копчето, на тепсийка компютърът ще ни поднесе извършителя. Самото наличие на системата, отчитането на това кой какво и колко е свършил по веществените доказателства не само дисциплинира състава на поделенията, но и осигури едно непрекъснато постъпателно придвижване към извършителите по всяко едно от тях.

И все пак основната тежест на работата по веществените доказателства падна върху състава на Направлението. И това в крайна сметка осигури успешното приключване на делото.

Сега съм убеден, че правилното придвижване в трите направления – по веществените доказателства, по издирване на групата анонимчици “НИЕ” и изясняването на постъпващите от поделенията сигнали и разкрити дела не можеше да не доведе до  успешен завършек на делото.

И още една поука – при реализирането на издирвателни мероприятия на такъв широк фронт, аналитичните звена се превръщат в непосредствена оперативна сила.

Върху състава на звеното ни падна задачата да преоценим всички налични дела  по линия на анонимки, при които извършителите не са разкрити. На място, заедно с оперативните работници от съответните териториални поделения. Паралелно с работата по система Т, с анализа на текущите оперативни сигнали и дела и с подготовката на периодичните заслушвания в ръководството на министерството.

Иска ми се да бъда честен и да споделя и някои негативи в работата ни.

Подобна кризисна ситуация  изисква много внимателно да се оцени  как и в каква степен да се информира обществеността. Ние, аналитиците от ЦИОУ (тогава), не успяхме да отстоим едно вярно, правдиво информиране на обществеността за характера на случилото се в Буново. Някои буквояди в ЦК решиха, че споменаването за терористичен акт ще компрометира социализма и съобщиха за „инцидент на гара Буново”. Това впоследствие ни създаде много сериозни трудности при организиране на самозащитата на населението. Имам чувството, че сега сме залитнали в обратна посока – едва ли не се уповаваме на разследващата журналистика да ни свърши работата. Като ги слушам с каква лекота издигат и громят версии – всички са готови за служители в ново Направление Т. Прекалената откритост е опасно нещо.

Считам, че проявихме недостатъчно умение да работим със заявителските материали. Още първата седмица след взрива на бюрото ми имаше 2411 доброволни заявителски материала от хора, били по гарите при спирането на влака, пътували в същия влак. Хората бяха добросъвестно установени от съответните ОУ на МВР. Болшинството от тях доброволно се явиха в териториалните поделения да споделят онова,  което им е направило впечатление.

И досега имам особено отношение към доброволните заявители и тяхната дейност. Считам не без основания, че количеството такива материали  по същество е отражение на ново доверие, което органите са завоювали сред гражданството.

Ние, „нещастни“ десет човека, болшинството новоизлюпени аналитици, затънахме здраво в този хартиен масив и в крайна сметка не можахме да изстискаме от него рационалното. Двадесет и кусур години по-късно се върнах към тези заявителски материали и се убедих, че макар и бегло извършителите са попаднали в полезрението ни. В три от материалите имаше податки за хора със зелена пластмасова туба. Разбира се, леко е да се правят такива констатации, след като по време на следствието и съда са изяснени отделните моменти от поведението на обектите.

Сега си давам сметка, че щатното оразмеряване и квалификацията ни като аналитици далеч не отговаряше на широтата и обхвата на издирвателните мероприятия и на сложността на задачите, които следва да решаваме. По инерция станахме жертва на едно битуващо по това време отношение към анализа – като звено, което пише информации за вишестоящите равнища и главно представя в добра светлина свършеното. А задачите бяха много. На нас падна тежестта по преглед на неразкритите дела по линия анонимки в окръзите, поддържането и попълването на система Т, текущите анализи, подготовката на ежемесечните заслушвания в ръководството, информационните материали,  отразяващи свършеното .Издирването бе затруднено и от факта, че териториалните (а понякога и централните) поделения автоматически изключваха от проверките действуващата и свалената агентура. Разбираемо е. Причините за подобен уклон не са една и две. Наложи се да търсим начин да се преборим с подобни тенденции.

Бих могъл да посоча още пропуски – това едва ли е необходимо. Важното е, че в процеса на издирване авторите на терористичните актове  бе набелязана и апробирана технология на работата по терора. В процеса на формирането на тази технология се учихме и от грешките и пропуските си.

Не мога да се въздържа и се възползвам от настоящата възможност да поставя и някои болезнени въпроси:

1. Наложително е, по-моему, да се подложи на анализ и оценка ролята на агентурата в борбата с терора. Убеден съм, че без агентура действията ни ще бъдат винаги слабо ефективни. Отгоре на всичкото необходимостта на момента роди агенти, които нямаха нищо общо с решаването на задачи по придобиване на информация. Това бяха и журналистите, които ни помогнаха да лансираме пред обществеността тезата за опасността от безстопанствени пакети и  багажи. Това бяха и хората, които ни помогнаха в придвижването по веществените доказателства, които по същество ни консултираха  Поради особеностите на общата технология на контраразузнавателната работа те бяха картотекирани или като агенти или като ДЛ. Сега всички те са анатемосани и публично остракирани на базата на един противоречащ на правото категориален подход, по мое дълбоко убеждение, съзнателно въведен от политическия ни елит.

2. В човешката история има само един случай ,когато на терористи е издигнат паметник.Това е паметникът на тираноубийците Гармодий и Аристогитон. Но това е решение взето от гражданите на Древна Атина на агората. Втората страна сме ние. Защото възпоменателната чешма с портретите на тримата терористи стои в с. Търнак.

Не са исключение и опитите чрез средствата за масова информация да се изкривяват нещата  в посока героизация на  извършителите като борци срещу възродителния процес. Убеден съм, че ако уважаваме себе си,трябва решително да се противопоставим на подобни напъни. Твърдя, а едва ли мога да бъда обвинен в неосведоменост, че в дейността на Направлението няма неправомерни действия и всичко може да бъде обяснено и аргументирано. Истината сега ни е по-нужна от всякога.

3. Крайно наложително е в борбата с терора да се премине към единна квалификация на престъплението. Следва да отчитаме ,че определянето на терора като акт на политическо противоборство, развиващо се в рамките на отделните национални държави отразява един отминал етап. Терорът отдавна вече не признава национални граници. Дори в Русия (която е една от консервативно настроените страни по отношение промени в законите) група видни юристи надигна глас за уеднаквяване на правната квалификация на терористичните актове. Имам предвид излязлата  преди около 6 години книга на видния руски юрист проф. Морозов под заглавие „Терроризм-преступление против человечества”. Такъв подход би създал нова основа за взаимодействие на националните органи на различните страни и би премахнал всякакви пречки пред наказателното преследване на терористите.

4. Следва да се предприемат мерки за по-пълно навлизане на науката в борбата с терора. Според видни наши химици, проблемът с индикирането на взрива и взривните материали, и на останалите общоопасни средства е решима задача. И това е мнение изказано през 1988 година. Няма да можем да се преборим с терора, базирайки се само на успешното разкриване на непосредствените извършители. Нужно е още в началото на издирвателните действия да сме наясно не само за вида, но и за произхода на компонентите на взривилото се самоделно устройство. Това от своя страна ще стесни фронта на издирването и ще спомогне за ликвидиране условията които подпомагат терористите в тяхната дейност.

Далеч съм от мисълта, че с настоящото изложение съм в състояние да изчерпя проблема. Същевременно съм уверен, че правилното поставяне на всеки проблем е 40% залог за правилното му решаване. В крайна сметка съвременният тероризъм доказа, че ефективната борба с него е и тежка интелектуална дейност, при която за база служи не само позитивния но и негативния опит.

Доц. д-р Николай Иванов – Висше училище по застраховане и финанси

ГЛОБАЛНИ СТАНДАРТИ И НАЦИОНАЛНИ ПРАВНИ РАМКИ ЗА ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ И РАЗКРИВАНЕ НА ДЕЙСТВИЯ, НАСОЧЕНИ КЪМ ФИНАНСИРАНЕ НА ТЕРОРИЗЪМ. ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА УСЪВЪРШЕНСТВАНЕ НА НАЦИОНАЛНОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО

1. Понятие за тероризъм и финансиране на тероризъм. Глобални стандарти за противодействие.

Към момента единна дефиниция на термина “тероризъм” липсва.

Конвенцията на ООН от 1999 г. разглежда като тероризъм  всеки акт,

чиято цел е да причини, чрез смърт или тежка телесна повреда, сплашване на населението или принуждаване на правителство или международна организация да извърши или да се въздържи от някакво действие”.

Съгласно чл. 108 а, ал. 1 на българския Наказателен кодекс: “Който с цел да създаде смут и страх в населението или да заплаши, или да принуди орган на властта, представител на обществеността или представител на чужда държава или на международна организация да извърши или пропусне нещо в кръга на неговите функции…. се наказва за тероризъм с лишаване от свобода от пет до петнадесет години, а когато е причинена смърт – с лишаване от свобода от петнадесет до тридесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна.”

По смисъла на горепосочената конвенция финансиране на тероризъм е когато, по какъвто и да е начин, пряко или косвено, незаконно и умишлено, се събират средства с намерението  да бъдат използвани или със знанието, че те трябва да бъдат използвани, изцяло или частично за терористични дейности.

Конвенцията на ООН за противодействие на финансирането на тероризма от 1999 г. се характеризира със следните по-важни моменти:

– дефинира финансирането на тероризъм като финансиране на терористични действия, терористи и терористични организации;

– изисква страни да предприемат стъпки за предотвратяване и противодействие на финансирането на терористи, независимо дали пряко или косвено, чрез групи, които твърдят, че имат благотворителни, социални или културни цели или такива, които също се занимават с незаконни дейности като трафик на наркотици;

– ангажира подписалите и ратифицирали я страни-членки да въведат наказателна, гражданска или административна отговорност за всички действия, насочени или свързани с  финансирането на тероризма;

– изисква от страните да предприемат мерки за идентифициране, замразяване и изземване на средствата, предназначени за финансиране на терористична дейност; както и за обмен на информация  с други държави; на база случай по случай.  Банкова тайна не следва да се счита за адекватна обосновка за отказ от сътрудничество.

Международната конвенция за борба срещу финансирането на тероризма е ратифицирана от България и е в сила от 15.05.2002 г.

Конвенцията на Съвета на Европа за превенция на тероризма от 2005 г. изисква:

– провеждане на национални политики за превенция на тероризма, основани на обмен на информация, физическа защита на лица и обекти, обучение и координация на плановете за гражданска защита;

– приемане на законови мерки за криминализиране на публичното склоняване, вербуване, обучение за терористична и подпомагащите я дейности;

– въвеждане на наказателна отговорност за юридически лица, въвлечени или използвани за терористична дейност;

– задължение за разследване, съгласно местното законодателство, на лица, подозирани за терористична дейност на територията на съответната юрисдикция след получаване на информация от друга страна.

Конвенцията на Съвета на Европа за изпиране, издирване, замразяване и конфискация на облаги от престъпления и за финансирането на тероризъм от 2005 г.(Варшавска Конвенция):

– разширява обхвата на мерките срещу изпирането на пари и по отношение на противодействието на финансирането на тероризма;

– утвърждава като централни за противодействието на изпирането на пари и финансирането на тероризма националните финансово-разузнавателни звена и активния обмен на информация между тях;

– изисква съобразяване с приложимите международни стандарти, основани на 40-те и Деветте специални Препоръки на FATF;

– изисква въвеждане на наказателна отговорност за юридически лица.

Основните моменти на горепосочените конвенции се транспонират в законови регламенти за страните-членки на Европейския съюз чрез Третата Директива  за предотвратяване на използването на финансовата система за целите на изпирането на пари.

Ревизираните през 2003 г. Четиридесет препоръки на Работната група за финансово действие (FATF), създадена през 1989 г. от страните на Г-7 предписват следните мерки:

– приемане на съответстващо на глобалните стандарти законодателство срещу изпирането на пари и финансирането на тероризъм;

– създаване на правни норми и механизми за замразяване и конфискация на средствата, предназначени за финансиране на тероризъм и на  легализираните облаги от престъпления;

– регламентиране на ефикасни механизми за международно сътрудничество и обмен на информация;

– формиране на адекватни национални институции и органи за

противодействие на изпирането на пари и финансирането на тероризма.

– създаване и утвърждаване на централни национални финансово-разузнавателни звена;

– изграждане и подържане на система от съответните финансови институции и посредници на системи за управление на риска от изпиране на пари и финансиране на тероризъм;

– създаване от финансовите институции и посредници на вътрешни функционални звена за противодействие на изпирането на пари и финансирането на тероризъм;

– прилагането от кредитните и финансовите институции на програми срещу изпирането на пари и финансирането на тероризъм;

– базисно и ежегодно текущо обучение на служителите на кредитните и финансови институции по прилагането на мерките срещу изпирането на пари и финансирането на тероризъм.

Особено значение има препоръка № 13, която гласи: „Ако финансова институция се съмнява или има разумна причина да се съмнява, че паричните средства са облаги от престъпна дейност, или са свързани с финансиране на тероризъм, от нея би трябвало да се изисква, непосредствено, по силата на закон или регулация, да докладва незабавно нейните съмнения на финансово разузнавателното звено.”

FATF  е приела и девет специални препоръки срещу финансирането на тероризма, които се свеждат до следното:

– I. Ратификация и прилагане на инструментите на ООН.

– II. Криминализиране на финансирането на тероризма и свързаното с него изпиране на пари.

– III. Замразяване и конфискуване на активи на терористите.

– IV. Докладване на подозрителни операции, свързани с тероризъм.

– V. Международно сътрудничество.

– VI. Мерки за противодействие на алтернативните парични преводи.

– VII. Мерки за недопускане използването на банкови преводи за финансиране на тероризъм.

– VIII. Особено внимание и повишена бдителност към организациите с нестопанска цел.

– ІХ. Ефикасно правоприлагане с оглед недопускане на използването на пренасянето на пари в брой за целите на финансиране на тероризма.

2. Българският закон за мерките срещу финансиране на тероризма (ЗМФТ). Основни регламенти и възможности за неговото усъвършенстване.

Съгласно българския Закон за мерките срещу финансиране на тероризъм:

– „Финансиране на тероризъм“  е прякото или косвеното, незаконното и умишленото предоставяне и/или събиране на парични средства, финансови активи или друго имущество и/или предоставяне на финансови услуги с намерение те да бъдат използвани или със съзнанието, че ще бъдат използвани, изцяло или частично, за извършване на тероризъм.

–  Следва да бъдат блокирани финансовите активи и да не се предоставят финансови средства и услуги на лица, включени в специален списък на МС.

– При съмнение за финансиране на тероризъм кредитните и финансовите институции и останалите задължени по силата на Закона за мерките срещу изпирането на пари лица са длъжни да уведомяват  министъра на вътрешните работи и да докладват своето съмнение  на Държавна агенция „Национална сигурност“.

– Министърът на вътрешните работи или  председателят на Държавна агенция „Национална сигурност“ са оправомощени със своя заповед да спрат операция или сделка или да блокират  парични средства, финансови активи и имущества, за които има данни или основателно съмнение, че са предназначени за финансиране на тероризъм.

– Регламентира се обменът на информация от страна на МВР и ДАНС

с компетентните органи на други държави и с международни организации за предотвратяване и разкриване на действия на физически и юридически лица, насочени към финансиране на тероризма.

Възможни насоки за усъвършенстване на  Закона за мерките срещу финансиране на тероризма са следните:

– облекчаване на процедурата за актуализация и  обнародване на  утвърдения от Министерския съвет списък на лица и организации, спрямо които се прилагат мерките по ЗМФ;

– решаване на проблемите относно легитимността на списъците на физически и юридически лица, групи и организации, спрямо които се прилагат мерките срещу финансирането на тероризма, публикувани от компетентните органи на международни организации и други държави;

– прецизиране на текста относно забраната за предоставяне на финансови средства и услуги на лица, включени в  списъка на МС;

– прецизиране на текста относно правомощията на ДАНС по реда на чл. 9, ал. 3 на ЗМФТ;

– регламентиране на възможността за съставяне на актове за  установяване на нарушенията от контролните органи на ДАНС, а на наказателните постановления – от председателя на ДАНС или упълномощено от него длъжностно лице;

– отстраняване на фактическата грешка в параграф 2 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗМФТ, третиращ органа, утвърждаващ критериите за разпознаването на съмнителни операции, сделки и клиенти, насочени към финансиране на тероризма.

ПРОСЛЕДЯВАНЕ И ПРЕСИЧАНЕ НА ФИНАНСОВОТО И ТЕХНИЧЕСКО ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ТЕРОРИСТИЧНИТЕ ГРУПИ И БАЗИТЕ ИМ ЗА ПОДГОТОВКА НА ТЕРОРИСТИ. РАЗЛИКА В ПОСТАНОВКИТЕ

Силата на терористичните групи е в това, че за извършване на терористичните актове, като се изключи кибертероризма и опитите за сдобиване и използване на ядрено и радиоактивно оръжие, не използват строго специализирани технически средства и вещества, които са на особен контрол и интереса към тях и придобиването им може да бъде засечен и ограничен. Напротив, по отношение на техническите средства се използват такива, широко разпространени за граждански нужди. Това обстоятелство поставя най-големия проблем пред откриването и пресичането на опити за придобиване на такива средства. При закупуването на един GSM апарат, ползването на стандартни комуникационни средства в интернет, закупуването на таймер или сателитен телефон, как да познаем кое е подготовка за терористичен акт и кое е обикновена дейност на граждани, фирми и организации.

Проследяване и пресичане на парите

Ясно е, че без пари не става нищо. Старо правило – върви след парите: парите и техните следи се крият трудно. За това един от най-ефикасните способи е чрез разкриване на способите за финансиране.

Един от начините за разкриване на финансирането на терористична дейност, на пребиваването в страната на определени хора на прикритие и легализиране на техните дейности са  фирмите на прикритие.  Подробното проучване на икономическата дейност на определени лица от рисковите контингенти и групи дава изненадващи резултати. Фирмите,  които са създадени  да служат за прикритие на финансирането на определена дейност, се разкриват сравнително лесно. Признаците за разкриването им са еднакви и касаят както разузнаването, така и тероризма. Все пак и двете дейности са нелегални по отношение на територията на чужда държава.

Гласовият анализ на мобилните комуникации е способ, използван отдавна в развитите държави. Чрез гласови маркери или ключови  думи – маркери  се търсят в гласовите комуникации гласовете на определени лица или индикация за провеждането на разговори касаещи тероризъм или други престъпни дейности. Методът е приложим за всички гласови комуникации.

Проблем на това приложение са комуникациите в интернет. Просто съществуват множество легални средства за криптиране на текстове, видео и глас .  Решението на този проблем е  въвеждането на вируси в  системите на заподозрените лица и организации и пробиване  на защитите  на провайдърите на този вид услуги и съдействие от тяхна страна –  скайп, влек бери месинджър и други.

Откриване на електронен почерк в интернет

Всеки потребител има електронен почерк в интернет. В зависимост от интересите и навиците на дадено лице, следите които оставя при работата си в интернет са уникални и на принципа на създаването на профили и модели е възможно  разкриването на определени дейности или локализирането местоположението  на определени лица. Подобни софтуери действат в банковите среди за оценка промяната в дейността на клиентите им и за разкриване на пране на пари.

Свързване в мрежа на локалните системи за сигурност. Локалните системи за сигурност използват видео наблюдение, GSM прихващане, детектори на вещества и стоки, документация и контрол на дейности и стоки. Забранителни и разрешителни списъци и лицензи. И сега полицията използва подобен подход, но на ниско ниво. При пректъпление изземва и преглежда записите на камерите за видео наблюдение на околните държавни и частни институции. При свързването на локалните системи, налагането на обработката на информацията от тях през софтуери за анализ може да се ползва за разкриване и превенция.

В момента добър компютърен специалист е в състояние  да проследи движението на всеки от тук присъстващите след напускането на тази сграда без да  се ползват полицейските и общинските камери. Ако тези източници  се  вържат в система заедно със софтуер за анализ на видео наблюдението  могат да се прихващат дейности свързани с подготовка на престъпна деност и да се извършва превенция. Същото касае и останалите средства.  Пример – анализ на движението на GSM апаратите и сим картите, следене на IMEI и IMESI, колко пъти нормален турист би отишъл до района на летището. Засичането на чуждестранна или българска симкарта или телефонен апарат в района на един от терминалите би могло да бъде повод за проверка през системата за видеонаблюдение за действията на лицето. В последствие, ако тези средства са в система, лицето може да бъде проследено за по-нататъшен анализ. Хубавото е, че към момента това не е СРС и е приложимо като част от системата за охрана и сигурност на всеки обект.
БДС няма система за разпознаване на лица.

Пресичане използването на технически средства

Специализирани  техническите средства се използват основно на етапа на разузнаване на целите и при извършването на терористичния акт. Такива се използват и на етапа на обучение на изпълнителите,  но тяхното прихващане е почти невъзможно, имайки предвид, че базите са извън големите населени места или встрани от центровете на властта.

Средствата  за  разузнаване са различни средства за наблюдение, прихващане на информация по технически път, проверка работата и надеждността на системите за сигурност и охрана.

Средствата за извършване на терористичния акт са различни средства за позициониране,  средства за преодоляване на системите за сигурност, средства за извършване на самия терористичен акт.

Опити за придобиване на атомно и радиоактивно оръжие

За разкриването, прехващането и пресичането работата на технически средства, използвани за подготовка и провеждане на терористичен акт е необходимо наличие на обучен персонал и технически средства, които могат да разкрият  използването на технически средства от терористите или да блокират работата на същите. Най-разпространеното средство за защита в момента са джамърите. Това са уреди, блокиращи разпространението на радиовълните и непозволяващи използването на взриватели, задействани по радиоканал.

Не се използват възможностите на безпилотните летателни средства, въпреки че в България имаме производител на такива самолети, чието производство е на световно ниво и на неколкократно по-ниски цени.
Не се използват възможностите на наличните  сили и средства. Основният проблем е в липсата на единна политика , координационен център и на стратегия за развитие на техническите средства за противодействие. Техническото ниво на службите спадна рязко пре з последните няколко години със закриването на няколко структури . Разчита се на готови решения предложени от чужди фирми.

Друг проблем е, че всяка служба работи за себе си на парче и не обменя информация за методи и средства.

ДА ЗАПОЧНЕМ ОБУЧЕНИЕ НА ВЪОРЪЖЕНИ МОРСКИ ОХРАНИТЕЛИ

Да изпреварим другите европейски държави в професионалното обучение на въоръжени морски охранители. Това предлага Велислав Бонев – собственик на фирмата BSA (Bodyguard and Security Association). Той е завършил Военноморското училище „Н. Й. Вапцаров”. Г-н Бонев има дългогодишен опит в държавния и частния охранителен сектор. Неговият професионален път преминава през Източна и Западна Европа, САЩ, Израел. Той е специалист по сигурността и представител на различни организации, като например Международната полицейска конфедерация IPC (International Police Confederation).

1. История на пиратството

Пиратството е международен проблем. По тази причина всички държави са задължени да си сътрудничат и имат правото да се борят с пиратството и да преследват пиратите независимо от тяхната националност или тази на корабите им. В древността пиратите често не били различавани от воините и тяхната дейност се смятала за достойна. През V век преди новата ера отношението към пиратите се променя – вместо за врагове те започват да бъдат смятани за престъпници. От Средновековието до XIX век по право

пирати в открито море можели да бъдат екзекутирани по всяко време без съдебен процес. Това важи навсякъде, където морската търговия е била добре развита.

В наши дни относително голяма опасност за корабите представлява районът около Индонезия и Малакския проток, около Западна и Източна Африка, включително Аденския залив, също както и около Читагонг. Освен това пиратство има и при Карибските острови и в Индия. Застрашени са предимно търговски кораби, и по-точно техните пари в брой и ценности, по-рядко самите кораби и товара им. В последно време в района около Сомалия зачестяват отвличанията на кораби заедно с екипажа им с цел откуп от фериботните компании.

Класическото пиратство в района на влияние на западните индустриални нации в течение на XIX и XX век постепенно намалява с развитието и прилагането на международното морско право от флотите на държавите с презокенска търговия.

Въпреки това в някои региони днес пиратството отново представлява заплаха и дори се увеличава, подтиквано от глобализацията и политически катаклизми. Освен това трябва да се има пред вид, че черните цифри са доста високи. Фериботните компании често не докладват за извършени нападения и опити за такива, защото застрахователните премии биха се увеличили значително, и защото биха могли да засегнат имиджа на компанията.

За организираните пиратски банди, които се стремят да получат откуп, интерес представлява основно професионалното мореходство. Те отвличат кораби заедно с екипажа им и ги освобождават след като получат откуп от компанията. Преговорите и плащанията често се провеждат професионално от посредници в други региони.

Бандите са много добре организирани и пиратите по правило работят с малки, но бързи лодки. Поради отсъствието на държавен контрол в Сомалия съществуват цели племенни общности, които се занимават с пиратство.

В повечето случаи модерните пирати не се интересуват от товара, а от съдържанието на корабните трезори, които често съдържат големи суми пари в брой за заплащане на персонала и на пристанищни такси. Подобни нападения също имат за цел и други, лесно преносими и ценни предмети, например навигационни инструменти. Атаките обикновено се извършват между 1 и 6 часа сутринта. Стойността на плячката в подобни случаи обикновено е между 10 и 200 хиляди евро. В отделни случаи пиратите принуждават екипажа да слезе и отвличат кораба в пристанище, където получава фалшифицирани документи и продължава да пътува под друго име.

Когато големите кораби са принудени да намалят скоростта си поради дефекти, лошо време, преминаване през протоци или близост до брега, те могат по-лесно да бъдат притиснати от пирати с бързи лодки. При пълна скорост е невъзможно за пиратите да се изкачат до палубата, предвид възможностите на модерните кораби, високите им бордове и образуването на вълни отстрани и зад кораба. Въпреки това има и случаи на нападение в открито море. Предполага се, че моторните лодки на пиратите се позиционират от кораб-майка и самите пирати са толкова тежко въоръжени, че принуждават атакувания морски транспорт да спре.

Пиратите работят с вътрешна информация. Така се обяснява факта, че нападения има точно тогава, когато на борда има пари за изплащане на заплати или други такси. Често потърпевши са моряци от развиващи се страни, като Филипините. Нападенията, породени от материална нищета, обикновено се извършват с малки, отворени риболовни лодки над кораби близо до брега или на котва. Мъжете са въоръжени с ножове или мачете, рядко с огнестрелни оръжия и търсят преди всичко храна, пари в брой или накити.

От примера на Китай се вижда, че дори хора на закона могат да се превърнат в пирати. В някои райони на Китай през 90-те години се разрешава на бреговата охрана да разпределя помежду си 50% от конфискуваните контрабандни стоки. В резултат на това следват безразборни конфискации дори извън китайски води. Освен това кораби биват насилствено принудени с оръжия да влязат в китайски пристанища. Там те се задържат заено с екипажа докато собствениците им заплатят високи глоби.

От няколко години се регистрират и нападения с участието на важни членове на екипажа. Има доклади, според които бивши членове на Движението за Свободен Ацех са провеждали единични опрации в Малакския проток. Плячката при подобни операции може да бъде на стойност до 300 000 евро, от които 10 до 20 хиляди евро се изплащат на замесения член на екипажа.

2. Причини за пиратството в Сомалия

От началото на 90-те години пиратството в сомалийски води се увеличава. В момента следните взаимносвързани причини се упоменават в обществените дискусии: липса на функциониращо централно управление в Сомалия; близост до важни морски пътища между Азия и Европа; засилен риболов в сомалийски води от чужди риболовни флоти; изхвърляне на отровни отпадъци в сомалийски води от чуждестранни кораби.

След падането на управлението на Сиад Бар през 1991 г. териториалните води на Сомалия почти не се охраняват. От тогава чуждестранни кораби нелегално извършват риболов около Сомалия и изчерпват резервите и, което от своя страна намалява възможностите за препитание на сомалийските риболовци. Пиратите са отчасти бивши рибари, които  оправдават своите действия с факта, че чуждестранните кораби заплашват тяхното препитание с незаконния улов на риба в сомалийски териториални води. Тези пирати отначало имат за цел да опазят своите риболовни райони, някои обаче отиват по-далеч и „изискват” лицензни „такси” от чуждестранните риболовни флоти и нападат товарни и пасажерски кораби.

3. Хронология на пиратските нападения

През първата половина 2012 г. са осъществени повече от 210 нападения.

Тези данни предизвикват безпокойство. За период от 13 години са извършени 4776 нападения. Това прави 367,38 нападения на година, което означава по едно нападение всеки ден.

Годишните загуби за частни предприемачи, най-вече фериботни компании, се причиняват от заобикаляне на застрашените от пиратство райони; увеличени застрахователни премии; оборудване за сигурност и мерки за защита срещу пирати и се движат в рамките на 9 милиарда евро.

Държавните загуби са в рамките на 12 милиарда евро.

В момента над двайсет кораба и 250 заложници са все още в ръцете на пирати.

Компаниите могат да освободят своите транспортни съдове само чрез заплащане на откуп в размер на милиони – това е травмиращо преживяване за заложниците. За откупи се изплащат над 150 милиона евро на година.

Поради увеличаващото се пиратство една от най-големите фериботни компании в света „M.rsk Line” през 2009 г. взема решение повече да не преминава през Суецкия канал, а вместо това също като корабите преди 1869 г., да използва обиколния път около цяла Африка и нос Добра надежда. Така около 1200 кораба годишно закъсняват с около две седмици за клиенти по пътя между Европа и Далечния изток.

Икономистите смятат, че това развитие на нещата означава сериозна пречка за световната търговия, стоките се оскъпяват и сегашната икономическа криза още повече се задълбочава. Какви ще са последствията от намаляването на основните приходи на Египет и от там на самия Суецки канал в дългосрочна перспектива все още не може да се каже.

Основно се различават три вида пиратски нападения: нападение от леко въоръжени пирати с малки лодки с цел да се ограбят личните вещи на екипажа и парите на борда на кораба; насилствени нападения от добре организирани банди, които извършват крупен грабеж и не се страхуват да убият членове на екипажа; международни, добре организирани големи банди, въоръжени с картечници, коктейли “Молотов” и гранатомети, които отвличат цели кораби и убиват екипажа им.

Статистика за пиратските нападения в професионалното мореходство: качване на борда – 63,7%; затрудняване на кораба – 0,9%; отвличане на кораб – 4,8%; изчезнал кораб – 1.6%; кораб под обстрел – 4,2%; опит за качване на борда – 24,8%.

След тези статистики, както и с оглед на човешката трагедия, която представлява отвличането на хора от екипажа, сме задължени да развием подходящи концепции за сигурност и програми за обучение за въоръжени екипи за морска охрана.

4. Международни и немски правни положения

Споразумение за Морско право на Обединените нации

Споразумението за Морско право на Обединените нации от 10 декември 1982 г., също както Споразумението за Открито море от 29 април 1958 г. задължава държавите за съвместна борба с пиратството и разрешава преследването на пиратски превозни средства в открито море, арестуването на намиращи се на борда хора и конфискацията на товара им. От там-нататък важат законите на държавата пленила пиратския кораб. Дори и в границите на териториалните си води отделните държави са задължени да се борят с пиратството. Техният суверенитет тук обаче остава ненарушен. По тази причина пиратите могат да бъдат преследвани от чужди военни сили само до морската териториална граница на съответната държава, ако тя не желае по-нататъшна кооперация.

Наказателно право

Според международното право пиратството може да бъде съдебно преследвано от всяка държава. При осъждане, освен лишаване от свобода, на извършителите биват отнемани и оръдията на действие, и най-вече използваните превозни средства, също както и незаконно придобитите имущества и пари, в случай че пострадалите нямат право на иск.

По правило в Германия пиратството се наказва от наказателния закон като нападение над водното или въздушното пространство, а в зависимост от случая и и в комбинация със закона, който разглежда валидността на немското право за актове срещу международно защитени юридически права независимо от законите на местопрестъплението. Извършителите са застрашени от лишаване от свобода за не по-малко от 5 години. Ако е загинал човек, наказанието е не по-малко от 10 години до доживотен затвор.

Много други държави нямат специални правила. Техните закони осъждат

престъпленията извършени по време на пиратски действия едно по едно. Обикновено това са въоръжен грабеж, лишаване от свобода, телесна повреда и други.

Морско право

Нападението от пирати е бедствие в открито море. За алармиране се използват обичайните морски сигнали за беда. Всички кораби, които получат този сигнал, са задължени да се притекат на помощ в случай, че самите те не са застрашени.

Официалните канали, както и при други бедствия в морето са също Морските Спасителни Координационни центрове (Maritime Rescue Coordination Centers), които координират изпращането на спасителни екипи, включително на военноморски сили и крайбрежна охрана.

?Юрисдикция в немското право

В световен мащаб Германия е втората по големина търговска нация и притежава третата по големина търговска флота. Около 90 процента от световната търговия се осъществяват по моски път. Нарастването на пиратството в последните години се превръща в масивна заплаха за живота и препитанието на моряците и причинява сериозни икономически щети. По тази причина борбата с пиратството е важна задача и трябва да се предприемат редица мерки. Към тези мерки принадлежат Best Management Practices, които трябва стриктно да се спазват. В допълнение към тях могат да бъдат наети охранителни фирми. До момента нито един кораб с въоръжена охрана на борда не е бил отвлечен. В съответствие с това все повече компании залагат на въоръжената защита във високо рискови райони чрез фирми, които често са регистрирани в други държави.

В Германия по закона за морското право пиратството влиза в юрисдикцията на полицията и митницата, които от 1994 г. работят в координация с бреговата охрана.

За намеса на военната флота има различни правни мнения. Някои смятат, че използването на немската флота за борба с пиратството се изключва още с дефинирането на функциите на военноморските сили с цел защита и някои други, точно изброени задължения. Така немската морска флота се ограничава с оказване на помощ в случай на активни нападения. Преследването на пиратски кораби или арестуването на пирати е в противоречие със закона.

Противоположното мнение се основава на факта, че общопризнатото международно право има предимство пред държавните закони. Член 110 на Споразумението за Морско право изрично разрешава на военни кораби да вземат под контрол пиратски в открито море. След това такова право се дава и на други „държавни кораби” (например брегова охрана, митница).

Тъй като международното право разрешава на военноморски кораби борба с пиратството, немската флота би трябвало да има правото да действа. Освен това немските военни сили в чуждестранни мисии (Афганистан, Косово) извършват класически полицейски задачи (патрулиране, пропусквателен контрол). По правило всички чужестранни мисии не са в защита на държавата, а в съгласие с международното право и с резолюции от Обединените нации – за миротворни и наблюдателни мисии.

Използването на охранителни фирми за защита от пиратство представлява особена ситуация в контраст с обичайния охранителен бизнес и изисква специална регламентация. Действията се извършват в открито море, където, за разлика от самата Германия, не може да се разчита на бързото реагиране на държавните сили. По-нататък персоналът трябва да има добри морски познания. С въвеждането на специално разрешително за охранителни фирми, които предлагат морска охрана, правителството иска да вземе предвид тези специални изисквания.

Кабинетът приема проект за „Закон за въвеждането на система за разрешителни за охранителни фирми на морски кораби” на 18 юли 2012 г.  и го обявява с пресконференция на Министерството за икономика и технология. Проектът за този закон предвижда фирменото право да се разшири с процедура за резрешително за чуждестранни и вътрешни частни охранителни фирми за работа на кораби под немски флаг. В това число влизат правила за оперирането на охранителните фирми, правата и задълженията по време на охранителната дейност, застрахователни задължения, също и процедурата за издаване на разрешително на чуждестранни фирми. Законът ще влезе в сила през февруари 2013 г.

5. Мерки за борба с пиратството

За защита от пирати членовете на екипажа на големи кораби в случай на опасност от нападение затварят всички отворени врати и люкове, на долните нива вратите отчасти се заваряват. Самата отбрана се осъществява с маркучи с вода под налягане, с които се отблъскват нападателите. Съществуват също системи с електрически огради, които правят катеренето по бордовите стени невъзможно. Накои компании нареждат на екипажа да разпръсне счупени бутилки на борда тъй като много пирати се катерят с боси крака.

Големите кораби с многоброен екипаж използват огради с високо напрежение около кораба, освен това се използва „звуково оръдие” което има за цел да отблъсне нападателите с високочестотни звуци.

Допълнителна мярка срещу модерните пирати е директната конфронтация с военни кораби, чието оборудване и оръжия превъзхождат тези на пиратите многократно.

Пиратските нападения се отблъскват с предупредителни изстрели или директен обстрел. Друга възможност е използването на наземни войскови части за борба с пиратите, особено около нос Африка. Те имат за цел да разрушат местата за отстъпление на пиратите, или могат да бъдат стационирани на самите кораби в малки мобилни въоръжени отряди. В дългосрочен план е важно  държавите, от които произхождат пиратите, да засилят своят държавен контрол и изпълнителна власт.

Въоръжаването на търговски кораби не е разрешено според международното морско право, защото така те се превръщат във военни и губят статута си на търговски съдове.

Още през 2007 г. Международното морско бюро препоръчва безопасно разстояние от 200 морски мили до сомалийския бряг. Увеличаващите се пиратски нападения в Аденския залив водят през август 2008 г. до създаването на така наречената „Maritime Security Patrol Area“ – коридор за преминаване на търговски кораби, специално защитен от международна флота. САЩ, немската флота и много други държави работят съвместно срещу пиратството и тероризма. Тяхната основна цел е борба със снабдяването и подкрепата по морски път на терористи в съседните региони, и освен това осигуряване на безопасност на корабните маршрути. В отделни случаи се стига и до директен конфликт с пирати.

Предполага се също, че пиратството има връзка с контрабандата на наркотици и оръжия. Участието на военноморските сили обаче представлява проблем за стриктното разделение на полицейските и военните задължения.

6. Въоръжена морска охрана

Освен добре обучен екипаж, използването на подходящи технически средства и постоянен обмен на информация между кораба и съответните морски институции, в момента използването на въоръжен екип за морска охрана е най-ефективното средство за предпазване от пиратски нападения и за успешна защита на екипажа, търговския кораб и товара му.

Все повече компании залагат на въоръжената охрана тъй като вероятността за пиратско нападение намалява и пиратските атаки са неуспешни; повишена сигурност за персонала, товара и кораба; без въоръжена охрана застрахователните компании изискват изключително високи допълнителни суми към застрахователните премии за преминаване през пиратски територии или изобщо отказват да застраховат кораба; не се налага да се променя маршрутът на кораба и така се намаляват разходите за гориво и се скъсява времето за пътуване; спестяват се разходи за допълнителни премии към заплатите на екипажа за преминаване през високорискова зона.

За безопасността на морския транспорт и за самата компания е много важно въоръженият екип за морска охрана да има съответните квалификации и сертификати, както и реалистично проведено специализирано обучение.

7. Обучение в България

В така развилата се международна морска ситуация и промените в немското законодателство, възниква нужда от професионално практическо обучение на въоръжени морски охранители. Важен аспект в тази насока е изграждането на практически ориентиран модул.

Фирмата BSA (Bodyguard and Security Association) с представителства в Австрия, Германия, Италия, САЩ и България се специализира във високо квалифицирано обучение в частния и държавен сектор. Нейният новаторски и високо ефективен „Ноу-Хау,” в съчетание със собственоръчно разработена методика, я прави много търсена в международен мащаб, и особено в немско-говорящия район. Това води до предложение за директно участие в обучението на въоръжена охрана за немски търговски кораби.

Собственикът на BSA, магистър и дипломиран инженер Велислав Бонев е с български произход и е завършил Военноморското училище „Н. Й. Вапцаров”. Г-н Бонев има дългогодишен опит в държавния и частен охранителен сектор. Неговият професионален път преминава през Източна и Западна Европа, САЩ, Израел. Той е специалист по сигурността и представител на различни организации, като например Международната полицейска конфедерация IPC (International Police Confederation). Той се фокусира върху обучения, свързани с реалността и решаването на нестандартни проблеми в областта на сигурността.

Пиратството се развива бързо и противодействието чрез държавните морски сили е затруднено. Има нужда от допълнителни мерки за борба с този проблем. Официалната държавна концепция за практическа подготовка на въоръжена морска охрана още не е готова, но BSA вече има изработен от съответните експерти проект.

В рамките на Европейския съюз липсват центрове за практическо обучение на морска охрана, но с времето това ще се промени. Оптимизирането на мерките за сигурност и използването на въоръжени екипи на корабите е наложително и BSA е готова да посрещне тази необходимост.

8. Цели

1. Да се организира възможност за обучение в България преди други европейски държави.

2. През лятото на 2013 г. да започне първото практическо обучение на персонал за въоръжена морска охрана в България.

3. Обучение, което да бъде държавно признато.

4. Предизвикване на международен интерес.

9. Приоритети на обучението в България

1. Съотношението цена-качество (професионално обучение на приемлива цена)

2. Практически обучения, които да привлекат участието на фирми от други

държави.

3. Гарантирано от BSA високо качество на обучението.

4. В Европа има нужда от централизирано практическо обучение за квалифицирана морска охрана.

5. Активна връзка между частните и държавните институции в България.

6. Възможност за обучение на източно- и западноевропейски екипи.

10. Полза за България

1. България взема участие в обучението на високо квалифициран,

специализиран персонал за сигурност.

2. Това води до инвестиране на средства в България.

3. Внос на нов „Ноу-Хау” и възможност за обмен на знания и информация.

4. Възможност за изпълняване на нови проекти за обучение в областта на

сигурността и кооперация с немски и австрийски фирми.

5. Дългосрочни програми за обучение.

6. Подобряване на имиджа на България на международната сцена. BSA е твърдо убедена, че сътрудничеството с българското правителство и КООСО ще създаде възможност за своевременното създаване на реалистична програма за обучение на морска охрана и изграждането на международен тренировъчен център.

Полковник от запаса Лазар Мурджев – председател на Управителния съвет на Българско бюро за разследване – Екологическа безопасност и борба с обществените заплахи

БЪЛГАРСКО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ

Проследявайки сложната съвкупност от обстоятелства и събития през изминалото десетилетие, ние трудно можем да обобщим или да формулираме еднозначно изводи, характеризиращи този период. Но можем категорично да заявим, че първопричината за тази многоизмерност е феноменизираната дума „тероризъм“. Тълкуването, преосмислянето, натрапването, преекспонирането, предизвикването, противостоенето на тази дума, създаде условия и предпоставки да се задълбочат процеси, които превърнаха тероризма във водещ проблем на планетата.

Непредизвестеното падане на Желязната завеса и разпадането на СССР задълбочиха всички процеси и елементи, формиращи понятието сигурност. Военните формирования на Варшавския договор както за всяка страна-членка от Източния блок, така също и като отделни звена, разполагащи с огромен потенциал от ресурс въоръжение и практически сложени извън прекия контрол на системите за сигурност (унищожени от политическата конюнктура), практически извън задачите и целите на военния блок, се възприеха от анализаторите на разузнавателните централи като потенциални военно-терористични центрове. Те можеха да организират и провеждат подривно-диверсионна дейност (това е военната и професионалната терминология, под която са се подготвяли терористи винаги и от всички национални специални и военни формирования на планетата). Те можеха да обучават, да въоръжават, да логистират мощно всеки подривен акт в света /независимо по политически, икономически, социални, религиозни и всякакви други причини и интереси /и го правеха. Правеха го и от другата страна на Желязната завеса. Всеизвестна истина е фактът; че подготвяните от САЩ и ЦРУ диверсионни формирования, действащи срещу Съветската армия в Афганистан, се превърнаха в основния стълб на тезата за тероризма – Ал-Кайда.

В протеклите и протичащи глобални процеси, свързани с коренна промяна в обществените отношения, комуникационният бум на развитие, новата социално-икономическа конюнктура, политически рамки и национални ценности, културно-религиозните многообразия, станали видими през новия век, факторите в световния гамбит се нуждаят от философия.

Философия масова, ясна, достигаща до всеки потребител на Гугъл или Уикилийкс. Тук не трябва да говорим за наука, за Маркс или за Хегел, камо ли за Бжежински. Свидетели сме на масова истерия, формираща лесно нагласи през достъпна комуникационна среда, довела до международни конференции, научни форуми и, естествено, до или чрез емблематичните терористични актове от 11 септември и насетне, до настоящата ситуация в Близкия изток и света. Глобалните и световни резултати или ефекти от тези съвременни реалности ще бъдат изследвани и проверени от историята. Те родиха понятия, като „асиметрична заплаха“ и промениха концептуално и научно доктрините за сигурност и приоритетите за отбрана. Понятия като „колективна сигурност“, „ПРО“, „въздушно пространство“ и други стратегически действия (вкл. и на територията на България) са приказни послания за бизнес-приоритети и съвременно развитие в съзнанието на обикновените, бедни данъкоплатци пред ужасната заплаха от терористични действия в техния свят, град, метро, върху тяхното спокойно, консуматорско ежедневие.

Този феномен се стовари върху българина. Сякаш неглижирахме с годините фактът с бомбената атака срещу нашия контингент в Ирак (Кербала), отнел живота на 5 млади военослужещи. Преглътнахме загубата под омазаната ни съвест, като приехме тезата, че мироопазваме или мироналагаме. Приехме и определението за атаката срещу нашия контингент – „терористичен акт“. И ако това е удобно, дали е вярно?! Защото тълкуването на този първи за България инцидент, прави страната ни съпричастна и потърпевша от феномена „тероризъм“.

Иракски граждани, на собствена територия, при фактическо състояние на война, извършват бомбена атака срещу военна част на противника, която, на всичкото отгоре е в състав от чужденци… (в случая – българи). Е, ако това е терористичен акт, какво е прецизното попадение на „умна ракета“ “въздух-земя” през въздушната шахта на подземно скривалище в Дмерия – Багдад, убило над 2000 невинни граждани и деца … ?!

Мощният медиен и научно-терминологичен обстрел на планетата, накара всички нас – държави, нации, в градове и села, всички хора да мислят и говорят, да живеят с тази нова повеля на времето.

Днес, ние също сме се събрали, може да се каже най-широкото експертно представителство в страната със своя опит, преценки, анализи и тълкувания за този феномен (естествен и изкуствено създаден), но натрапен вече и на България…и то като преки участници, потърпевши и най-важното, застрашени от „него“ – Негово Величество Тероризма.

Всяко теоретизиране по посока на акта в Бургас към момента изглежда неуместно от професионална гледна точка. Най-малкото този дебат е безкрайно закъснял! Но, предвид бъдещето и гражданското общество на България, което е силно ощетено от гледна точка на сигурност, ние сме длъжни да кажем че:

1. Всяко организирано действие, използващо средства, методи, знания и умения, прийоми, технологии застрашаващи живота на хора и предназначени за ликвидиране и увреждане на хора и унищожаване на инфраструктура и материални ценности, е пряко или косвено, но неминуемо свързано с участие на специални части или служби на държави или военно политически съюзи.

2. Целите на тези актове са насочени главно за решаване на дългосрочни задачи, извън конкретните резултати, пряко въздействие и поражения, нанесени при момента на възникването му.

3. Преките участници и извършители не познават истинските поръчители и техните цели, но дълго и последователно са подготвяни в паралелна логична среда, с конкретна мотивация, но просто като инструмент, без никаква представа за реалния резултат от своите действия и евентуални последствия.

4. Преките последствия винаги са тежки и драматични за гражданското население, което не е възможно да бъде подготвено/и неочакващо агресия/ в условията на мирно ежедневие.

5. Възможност за предвиждане и/или предотвратяване на подобни актове имат единствено разузнавателните и контраразузнавателни централи на най-могъщите сили в света, познаващи дълбоко проблемите, интересите и зависимостите на планетата, както и структурите, действащи или подготвяни в миналото за подривно-диверсионни дейности от самите тях.

6. Малките държави, като България, биват въвличани и използвани като територии, параван и/или учебни бази, като най-често субектите на подготовка са от средите на организираната престъпност или фанатизирани етнокултурни общности, създадени или овладяни от заинтересованите спецслужби.

България е тактически елиминирана, като възможен фактор, (като носител на терористична заплаха) по критерии, формулирани, примерно, като причина за инвазията в Ирак – разработен ядрен и химически    потенциал   за   терористични   атаки   срещу   цивилизационно правоимащите.

Така беше ликвидиран ресурсния военен оперативно-технически потенциал и възможностите на България за удържане на национална позиция при необходимост. Следователно България не е в състояние и не може на този етап от развитието на международните отношения да се приема като заплаха или преносителка на такава за други страни. Остава застрашеността от външния свят към нас, което също не плаши от години българския гражданин, за разлика от мутренските кавалкади и разправии, отвличанията, престъпността ударила всеки дом по селата, липсата на сигурност.

Липсата на сигурност е обединяващото усещане и национален идентичен белег за всеки българин – бич за обществото. При невъзможност да опазим българина от престъпните набези в ежедневието му, как ще го спасим от терористичните атаки, евентуално да не говорим за готовността на държавните институции и гражданството за реакции след евентуални такива. Няма да коментираме и сравняваме действията и реакциите на държавните органи и служби след атентата в Бургас. Не е нужен анализ, за да формулираме негативна позиция за сборището от министри на местопрестъплението и следствията, които биха се случили при втори, трети атентат срещу тях, или примерно в метрото на   София   и   АЕЦ   „Козлодуй“   едновременно.   Практиките   и изискванията на протоколите за сигурност при подобни инциденти по света предвиждат поведение и действия, чието отсъствие при терористичния акт в Сарасрово доказва само, че българските специални служби и държавните органи нямат понятие от това.

При липса на конкретни факти не бива да се коментира и анализира разследването. Но видяхме как небългарски служби се „справиха“ за 12 часа на наша територия, като отнесоха извън законодателството всичко по делото с взрива в Сарафово.

Какво е нужно в тази ситуация на гражданското общество и на България? Как да продължим нататък, вече пряко въвлечени и потърпевши от световния тероризъм и къде стои България във възможностите си за позиция и съпричастност към събитията след акта в Бургас ?!

Активната позиция на гражданското общество в България по отношение на сигурността отдавна е туширана и удавена в популизъм и реваншизъм, подклаждани от мощни медийни кампании, наредени от професионално и логистично немощни фигуранти – функции на могъщи интереси, прокарвани с агресивна терористична медийна политика. България и българското гражданство са жертва от много години на този медиен тероризъм. Той също е световен и ние сме свидетели на резултатите от това сриване на националната ценностна система, нравствеността и човечността, противопоставяне на множество социални групи по признаци – от партийна и етническа принадлежност до кастова и класова.

Гражданското общество в България е лишено от професионална и вярна оценка и възможност за логичност по всички важни въпроси, формиращи качеството и същността на обществените отношения. Двадесет години по отношение на сигурността то е засипвано само с хули срещу ДС до степен да спре да се интересува от всичко настоящо – пряко свързано с настоящата му сигурност. Борбата с престъпността и тероризма са идентични системи от функции, свързани с последователност и приемственост на целия оперативен потенциал от практики, методики, агентурни, технологични и превантивни дейности.

Състоянието на организираната престъпност в България е обратно пропорционална на състоянието на службите за сигурност. Голяма част от представителите на престъпни групи в България реално са в управлението на държавата.

Това е първият голям международен терористичен акт за България. Успешно проведен!

Какво е нужно на България за да не бъде мултиплицирана бургаската атака:

1. Превенция. Когато заплахата е международна, значи на ход по отношение на превенцията е външната политика. А на България са нужни политици и специални служби, които да не допускат въвличането на страната да участва срещу други държави и действия, накърняващи интереси, които биха предизвикали крайно и враждебно отношение (примерно домакинството на сирийската опозиция) и реакции към нас.

2. Мобилизиране на целия национален и експертен потенциал, включително на Гражданското общество, без разлика на партийна, социална, етническа и т.н принадлежност за систематизиране и приоритизиране; за организацията, анализа, методиката и обезпечаването на действията на държавните органи и неправителствените организации за недопускане и опазване гражданското население от терористични атаки.

3. Реализиране на системи за подготовка и реакции на населението при бедствия, аварии и терористични атаки.

4. Създаване на специализирани, регионални структури за реакция при осъществени терористични атаки (бедствия и аварии), в които да бъдат включени и организации от неправителствения сектор (включително разработването на идеята за Национална гвардия).

5. Активно медийно участие и отразяване на анализи, конференции, дебати – национално отговорно, без инсинуации и залитания по клюкарското, ефектното и изгодното. Въобще за участието и мястото на медиите в темата „тероризъм“, на България е нужна нарочна дискусия. Включително и като готовност за логистично участие при необходимост (примерно: на 11 септември в САЩ, поради отпадане на комуникационни системи, медиите изиграват важна роля в логистиката и взаимодействието на националните служби).

Ясно формулирана законодателна нормативна уредба за пълноценно, ефективно и достойно взаимодействие, както със службите на партньорските и заинтересованите държави, така също и с гражданския експертен потенциал в неправителствения сектор.

Лустрацията на голяма част от националния професионален потенциал на службите за сигурност на Р. България, постоянната им реорганизация, лобистките корпоративни интереси, липсата на законодателна база, депрофесионализацията и вливането на все повече едностранно и пазарно мотивирани служители – обвързани конюнктурно-политически, икономически и/или престъпно внедерени в структурите за сигурност, предопределиха закономерно обстановка на национална несигурност във всички сфери на обществено-политическия и социален живот на нацията.

Тежката криминогенна обстановка и организираната престъпна доминация във всички плоскости на обществения живот е част от ежедневието на гражданското общество в България. Дългият преход и бедността, неправдите и несигурността докараха българина до най-голямата мизерия на духа след Освобождението (1878 г.).

Преживяхме войните при съседите, етническото противопоставяне, мутренските взривове и саморазправи, застрахователни и банкови превъплащения, както и мощното забогатяване на новата престъпна каста на България.

Днес сме свидетели на първия акт, забъркал България в съвремения световен терористичен сценарий – един предизвестен хаос, който както всяка зима ни „свари неподготвени“! Неподготвени за новия глобален свят – светът, който сме длъжни да припознаем като „наш“.

Септември 2012г