Представяне на книгата на Любомир Шопов Titanik.bg

На 06 октомври 2020 г. в салона на СОСЗР се състоя представянето на книгата на посланик Любомир Шопов TITANIK.BG . Присъстваха членове на НАС, АРЗ, СОСЗР и представители на Тракийското дружество.

Откъс от книгата:

На 10 април 1912 година корабът „Титаник“ с 2500 пътници на борда се отправя в първия си презокеански рейс от английския Саутхемптън до американския Ню Йорк. За нещастие на пътниците и екипажа, на четвъртото денонощие корабът се блъска в айсберг и за 2 часа и 40 минути е погълнат от океанската бездна, заедно с над 1500 души.

Ситуацията в България неслучайно днес често се сравнява със съдбата на „Титаник“. Но британският частен пътнически лайнер потъва за 2 часа и 40 минути, след внезапно налитане върху огромна ледена планина, която разцепва наполовина корпуса му. А трюмовете на българския държавен кораб вече 30 години бавно, преднамерено и планомерно се пълнят с мътилка, чиято тежест неумолимо може да го отпрати окончателно на дъното. Много капитани вече се изредиха в този нелек и решаващ рейс. Други нетърпеливо чакат своя час. И те да поуправляват кораба! И те да вкусят от ВЛАСТТА!

На 10 ноември 1989 г. бе извършена смяна на поколенията в ръководството на БКП. Михаил Горбачов генерира оставките на ръководителите на „братските“ на КПСС партии в европейските социалистически страни. Тодор Живков обаче, като трън в очите, бодеше амбициите на свръхегоцентричния съветски ръководител, който прокламираше демокрация, гласност и перестройка, но грубо налагаше своята воля там, където считаше за необходимо.

Българският партиен и държавен ръководител си позволяваше дори да го предупреждава с писма за опасностите на курса, по който Горбачов бе поел. България вече от години, в рамките на възможното, отваряше икономиката си към Запада и Изтока, а БКП предвиждаше либерализация на стопанския живот и постепенно оттегляне на партията от прякото ръководство на държавата. Висши партийни функционери „топеха“ Живков пред Горбачов, който по същество се опитваше да наложи същия подход, но не знаеше как и не искаше друг да бъде преди него.

Към края на 80-те години на миналия век Студената война прекърши гръбнака на СССР и на социалистическата общност. С решаващото предателство на Михаил Горбачов и на Борис Елцин. САЩ и „кадифените“ революции в Европа смениха ръководствата в европейските държави – членки на социалистическия Съвет за икономическа взаимопомощ. Вече в нова ситуация, те бързо се ориентираха към Вашингтон, НАТО и Европейския съюз. На условия за сближаване и интеграция, които в известна степен зависеха и от равнището на собственото им икономическо състояние, националната специфика и значението за Запада. Както и от капацитета на лидерите на политическите сили, дошли на власт в отделните страни.

Курсът на започналото в края на 1989 г. „презокеанско плаване“ на българския „Титаник“ към ДЕМОКРАЦИЯТА, ОЛИЦЕТВОРЯВАНА СЪС СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ, бе зададен от „капитаните“ Петър Младенов, Андрей Луканов и Александър Лилов. Трудно е да се определи степента на външния натиск и въздействието на вътрешни и личностни фактори върху техните индивидуални и общи действия около и след 10 ноември 1989 г. Силните магнитни полета тогава завъртяха стрелката на българския политически компас през „перестройката“ на Михаил Горбачов към неолибералния модел на Запада. Все пак „океанските течения и ветрове“ позволяваха да се потърси и по-полезен за държавата маршрут, но за това се искаха компетентност, решителност и държавнически подход. Бившият министър-председател Георги Атанасов споменава: „завладяха ни омразата и нагонът към саморазрушение. Можеше да се върнем малко назад, да се преориентираме в икономиката…

Логично бе новото ръководство на Българската комунистическа партия (по-късно Социалистическа) след 10 ноември 1989 г. да отстоява обществения интерес у нас, при започналия вече в другите европейски социалистически страни преход към капитализъм. Да отчита не само целите и интересите на новите задокеански приятели и „големите пари“, но и изграденото от милионите български трудещи се, участвали активно в създаването на икономиката на страната до тази дата. На базата на оценките за актуалното състояние, възможностите и очакванията на гражданите. И по собствен, български начин!

В първите дни на декември 1989 г. новоизбраният генерален секретар Петър Младенов на пленум на ЦК на БКП анализира положението в България. Докладът започва с няколко думи за постигнатото за 45 години социализъм: „Страната преодоля наследена изостаналост и създаде голям икономически потенциал. Осъществен бе бърз напредък в културното развитие, ликвидирани бяха тежки социални язви. НР България получи най-сетне истинска международна сигурност. Тези постижения са безспорни и всеки опит за тяхното подценяване би влязъл в противоречие с историческата истина“.

По-нататък се описват явленията и тенденциите, довели до кризисна ситуация в страната:

= дълбоки деформации в обществото и в системата на управление;
= стагнация в икономическото ни развитие, застрашително изоставане в структурното и технологичното обновяване на икономиката вследствие на груби грешки в стопанската и в инвестиционната политика, застрашително нарастване на външния дълг;
= увеличаване на инфлацията, тежки трудности на вътрешния пазар и в крайна сметка влошаване на жизненото равнище, наличие на широко разпространена корупция;
= сериозни поражения в духовния и в интелектуалния живот на нацията и упадък на основни морални принципи и ценности;
= достигане до уродлива степен в развитието на режима на лична власт на Тодор Живков и като резултат от всичко това сериозно намаляване на доверието към партията.

Назовани са имената на Гриша Филипов, Огнян Дойнов, Стоян Овчаров и Петко Данчев, като „лица с голяма лична отговорност“.

От думите на човека, който 17 години бе министър на външните работи на България, повечето от които и в състава на Политбюро, излиза, че той не е знаел нищо за това как се е развивала икономиката на държавата. Но това не е вярно. МВнР активно участваше в икономизирането на българската външна политика в рамките на ежегодните планове за работа на дипломатическите и търговските представителства в чужбина.

Вярно е, че външният дълг на България рязко нараства след 1985 г. Вярно е също така, че България, заедно със СССР и останалите държави от социалистическата общност, навлиза в криза. Но в доклада на П. Младенов няма и дума за причините, за договорката на президента на САЩ Роналд Рейгън със Саудитска Арабия тя да удвои добива на суров петрол, при което световните цени на нефта падат наполовина. Не се споменават дирижираното обезценяване на долара, жестоките ембаргови ограничения от Запада, наложената от него надпревара във въоръжаването, изтощаването на икономиките на СССР и социалистическите страни, и в крайна сметка поражението в Студената война. Рязко намаляват валутните постъпления на България от реекспортни сделки. Развиващите се държави, износителки на петрол, само за две години понасят щети за над 65 млрд. щ. дол. Намаляват и финансовите им възможности да изплащат на България над 5 млрд. щ. дол. задължения. Преминава се на разсрочено плащане. След 1985 г., с идването си на власт, Михаил Горбачов рязко прекъсва доходоносните за България суровинни облаги, постигнати от Тодор Живков по времето на Леонид Брежнев.

В интервю от април 2020 г. бившият председател на Българска народна банка Васил Коларов споделя, че при встъпването му в длъжност през 1984 г. в трезора на БНБ е имало 27 тона злато, а при напускането на поста в края на 1989 г. златото е било 33 тона. Той споделя също, че към 31.12.1989 г. при брутен вътрешен продукт от 39.9 млрд. лв. България няма неплащания по външния си дълг от 9.2 млрд. щ.дол. За сравнение – по данни на БНБ, към края на 2019 г. външният дълг на България е достигнал 34.1 млрд. евро, златото в трезора е 40 тона, а брутният вътрешен продукт – над 80 млрд. лева.

Какво е правил до 10 ноември 1989 г. неспоменатият в доклада Андрей Луканов като кандидат-член на Политбюро и заместник министър-председател, министър на външноикономическите връзки и представител на България в Съвета за икономическа взаимопомощ? Не е ли било търсенето на изход от кризата негово непосредствено задължение и отговорност, наравно с другите „виновници“? Какви анализи и предложения в тази посока е внасял за обсъждане той в ПБ?

По същество с доклада на Петър Младенов на 11 декември 1989 г. цялата вина за „катастрофалното“ положение в страната се прехвърли върху Тодор Живков. Без съмнение, той носи най-голяма отговорност за процесите в държавата по време на дългогодишното си управление. И Тодор Живков публично я поема през 1990 г. като обвиняем по време на процес, организиран му от „партийните другари“. Немалко от оценките в доклада на Петър Младенов обаче са преувеличени или неточни – за жизнения стандарт, корупцията, за спада в духовния и интелектуалния живот и др.

От изключително значение за развитието на ситуацията в България бе фактът, че новото ръководство на БКП не предложи програма за излизане от описаното от него положение. Но за икономическите процеси в държавата вече отговаряше Андрей Луканов. Той кадруваше и в партията. Петър Младенов пое отговорността и политическия риск за смяната на Тодор Живков върху себе си. По-късно бе избран от Народното събрание за Председател (президент) на Държавния съвет. Александър Лилов оглави БКП, а Андрей Луканов бе избран за министър-председател.

За отвеждане на възможни удари и търсене на отговорност от „новото ръководство“ вината за „катастрофалното“ състояние на държавата бе насочена и към Държавна сигурност. Най-голям интерес от това имаше А. Луканов поради опасността на светло да излезе неговото отношение към разпределянето на стотици милиони щ.дол. в чужбина за създаване на външнотърговски дружества със спорни перспективи. Информация, с която далеч преди 10 ноември 1989 г. ДС разполагаше и предоставяше на Тодор Живков.

Впрочем, този „номер“ с ДС управляващите използват и днес. Видят ли тежки проблеми и заплаха за себе си, те незабавно – без имена, факти и доказателства, сочат с пръст към нарочения за всичко виновник – Държавна сигурност. А тя е закрита със закон още през 1990 година!

На 22 декември 1989 г. бяха амнистирани, заедно с някои „политически“ затворници, стотици стопански и криминални престъпници, които бързо се „вляха“ в общата напрегната ситуация в страната.

Започна нагнетяване на напрежението, демонстрации за премахване на член 1 на Конституцията на НРБ, който узаконяваше ръководната роля на БКП.

В началните месеци на 1990 г. от работа бяха „освободени“ около 14 хиляди кадрови служители на Министерството на вътрешните работи в цялата страна. Изхвърлени бяха тези, които години наред бдяха за икономиката на страната и реагираха на всяко посегателство срещу нея. Режимните офицери в министерствата и предприятията от национално значение бяха съкратени. Създаде се остра отрицателна обществена нагласа към ролята на ДС във всичките ѝ направления. Без значение дали това е външнополитическо или научно-техническо разузнаване, контраразузнаване или дейност на другите управления на МВР. И дума не се споменаваше за това, че ДС–МВР е работила в рамките на конституционна законова нормативна база, в интерес на обществото и за изпълнение на политически насоки и решения, които, с участието на „тримата“, ПБ е взимало през годините. Създадена бе невярна представа за ролята на ДС в т.нар. възродителен процес. Кадровите служители бяха приравнени с нещатните информатори, които пък бяха нарочени за доносници. Азбучна истина е, че службите за сигурност във всяка държава в света работят добре, когато разполагат с широка и рационално използвана в интерес на страната агентурна мрежа. Многобройните „разработки“ на конкретни ситуации не могат да изключат отделни нелицеприятни случаи.

Отрицанието на постиженията на социализма у нас, както и липсата на единство и яснота в ръководството на БКП/БСП за по-нататъшния курс на България, удариха тежко по лявата социална идея и силно разклатиха доверието в силата, която би следвало да я осъществява в новата обществено-политическа ситуация в страната.

30 години след 10 ноември 1989 г. от каузата и славната революционна история на БКП КЪМ ДНЕШНА ДАТА май постепенно остава само номерацията на партийните конгреси на „столетницата“. Възрастните членове и симпатизанти биват омайвани с леви клишета и надежди. Политиката на ръководствата на БСП, с изключение на Жан Виденов, по-нататък обаче е дясна.

През пролетта на 1997 г. с Григор Стоичков бяхме на среща при Тодор Живков (поклон пред делото и паметта им). Предстояха избори за Народно събрание и в края на продължителния разговор Тодор Живков сподели опасение, че „кариеристите в партията ще превърнат най-мощната политическа сила, призвана да брани интересите на трудовия народ, в една малка парламентарна партия, която да обслужва техните лични интереси“. Днес, 23 години след казаното от Тодор Живков, считам, че хората, които се борят да управляват БСП, трябва да имат убеждения и качества за борба за кауза, а не за игра на политика. Бъдещето ще покаже доколко ръководството на БСП ще успее да върне тази политическа сила към нейната основна задача – да работи за справедливи социално-икономически отношения, да брани интересите на хората в България и да води държавата към прогрес.

След 10 ноември 1989 г. БСП пропусна шанса убедително да поведе държавата по пътя на реформи в името и от полза за обществото и за България. Нейните ръководства се оставиха на външния натиск и на течението на събитията и днес този факт е повече от очебиен.

Петър Младенов бе пометен от манипулирана „танкова“ атака. Емоционалната му фраза – „те какво искат, танковете ли да дойдат“, изречена под въздействието на крясъците на море от екзалтирани хора, които го освиркват и са готови да го стъпчат, бе технически преработена в „танковете да дойдат“ и използвана от противници и „приятели“, за да бъде разчистен пътят на Желю Желев към Президентството на Република България.

Премиерът Бойко Борисов, по повод на коронавирусната карантина през пролетта на 2020 г., открито заплаши народа с войска, шмайзери, хладилни камиони за трупове и ковчези, но това не предизвика никаква реакция от страна на дълбоко упоеното българско „гражданско общество“. Подобно внушение през пролетта на 1990 г. приключи завинаги политическата кариера на президента на България Петър Младенов.